Ден като ден. Сутрешният дъжд намокри прашните листа на дърветата и отвя спомените за един друг ден от същия този септември. Паветата издайнически си шушукаха глупави неща за минаващите върху тях хора, отиващи на работа. Врати поскърцваха, някъде в далечината се чу звън на камбана - припряна и незаинтересована от зараждащия се живот наоколо. Малкото дюкянче на майстора хлебар отдавна работеше. Той беше станал много преди да се съмне и сега, когато всички се бяха разсънили, беше готов да им предложи аромат на топъл, прясно изпечен хляб. От другата страна на улицата цветарката нареждаше рози и гербери и нетърпеливо се оглеждаше кой ще бъде първият й клиент за деня. Имаше навика да преценява деня си по първия си клиент.  И тя не знаеше защо. Суеверие?

Градчето не беше голямо, но имаше своя чар. Голямото море беше доста близо и понякога туристи профучаваха със скъпите си коли по главната улица, а натруфени госпожички надничаха нахално през полуотворените прозорци. Всичко и всеки в градчето беше до болка познато. Може би и затова появата му направи впечатление на всички.

То се появи внезапно. Беше седнало на ъгъла на главната улица и онази малка пресечка, която водеше към църквата с припряната камбана. Детето беше на не повече от дванайсет години и имаше големи, топли кафяви очи. Седеше си кротко и никой не би го различил от всички други деца в градчето на неговата възраст, ако не беше една малка картонена табела, която то държеше в ръцете си. На нея пишеше с големи печатни букви „НАКЪДЕ ОТИВАШ?”

Пръв го забеляза местният полицай. Спря се, огледа детето и установи, че не го познава. Първо си помисли, че е дете на турист. После, че е просяче, което незнайно как е попаднало в малкото градче. Детето обаче нямаше нито купичка, нито шапка или каквото и да е, което да показва, че иска нещо от някого. И въпреки това то искаше нещо. Полицаят го погледа известно време, след което очите им се срещнаха. Шерифът на града не беше най-безстрашния човек на света, но нещо в детския поглед го смути. Той отвърна очи и тръгна. „Дано да няма проблеми” – прошушна си той, като наум. Погледна още веднъж табелата. „Накъде отиваш?”, повтори той и продължи към участъка.

След това покрай детето минаха работниците от местната мина, връщайки се от нощна смяна. Те бързаха, бяха уморени. Погледнаха го и няколко от тях се разсмяха. Насреща им вървеше аптекарят. Той, все още не пил сутрешното си кафе, мина бавно покрай детето и го огледа от всички страни. Погледите им се срещнаха. „И какъв е този надпис?” – аптекарят попита детето. Отговор не последва. А той сякаш знаеше защо този надпис е там. Махна с ръка и продължи. Аптеката му беше близо. „Само да не се наложи да го виждам всеки ден”, замисли се той. И пак махна с ръка.

В този ден целият град мина през главната улица и видя детето. Кой, защото това беше главният път към всичко в малкото градче, кой заради това да види това малко ангелче с топлите кафяви очи, което нищо не казваше, а и никой не смееше да пита нещо.

Вечерта се случи нещо странно. Всички, които бяха се осмелили да погледнат малкото дете в очите, сънуваха странен сън. Вървяха по главната улица на живота си и в един момент стигаха до място, където ги очакваше ангел - висок, бял, но и страшен. Поглеждаше ги с топли кафяви очи и им казваше нещо. Никой не си спомняше какво им е казал ангелът, защото се събуждаха. Притеснени. От какво? Не знаеха.

На следващата сутрин детето го нямаше. Градчето оживено коментираше какво се бе случило. Някои бяха щастливи, че го няма, защото не знаеха как или не искаха да отговорят на негласния му въпрос; други обсъждаха съня си, вече открили причудливата му еднаквост. Трети съжаляваха, че детето ги е посетило само за ден, вярвайки, че това е било някакъв ангел. За много от тях пък това беше просто обикновен септемврийски ден.

Няколко дни по-късно градчето беше забравило за случилото се. Малко след началото на поредния ден майсторът–хлебар отново беше подранил. Беше все така готов да замени аромата на изкусно приготвения преди съмнало хляб, срещу няколко монети. Цветарката от другата страна на улицата все така чакаше първия си клиент за деня, за да види как ще й върви. Работниците все така се връщаха от нощна смяна, бързащи, но уморени и все така се засичаха с аптекаря, на път за малката аптека...

Никой не знаеше, че един ден може би наистина ще видят отново тези кафяви очи и ще трябва да отговорят на един, сякаш случайно зададен, но не случаен въпрос.