Мараня
Селото беше до морето. Спрях с мотора да похапна и почина.
Беше рано сутринта, през лятото, когато чувстваш особената бистрота на тишината. Кръчмата беше още затворена, затова приседнах на една от дървените пейки отвън да изчакам стопаните да дойдат. Имах достатъчно време да мълча и да гледам.
Дълга бяла и тясна ивица, поне няколко километра, разделяше водата от хората. Зад мен бяха остарелите еднакви къщи, строени може би преди повече от шестдесет години, а отпред – вечните жълти дюни, обрасли с лека светлозелена тръстика. Селото беше твърде на север и постройките на богатите още не бяха завладели плажната ивица. Тук лятото продължаваше не повече от четиридесет дни, водата беше твърде студена за удоволствия, пясъкът груб и дори нямаше залив за яхти. На пръв поглед сякаш Бог беше опазил това кътче от цивилизацията, но аз знаех какви битки се водеха, за да се защити това, за някои твърде неугледно място.
Всъщност затова и идвах – да видя има ли промяна за последните две години и ...