Мараня

   Селото беше до морето. Спрях с мотора да похапна и почина.

   Беше рано сутринта, през лятото, когато чувстваш особената бистрота на тишината. Кръчмата беше още затворена, затова приседнах на една от дървените пейки отвън да изчакам стопаните да дойдат. Имах достатъчно време да мълча и да гледам.

   Дълга бяла и тясна ивица, поне няколко километра, разделяше водата от хората. Зад мен бяха остарелите еднакви къщи, строени може би преди повече от шестдесет години, а отпред – вечните жълти дюни, обрасли с лека светлозелена тръстика. Селото беше твърде на север и постройките на богатите още не бяха завладели плажната ивица. Тук лятото продължаваше не повече от четиридесет дни, водата беше твърде студена за удоволствия, пясъкът груб и дори нямаше залив за яхти. На пръв поглед сякаш Бог беше опазил това кътче от цивилизацията, но аз знаех какви битки се водеха, за да се защити това, за някои твърде неугледно място.

   Всъщност затова и идвах – да видя има ли промяна за последните две години и дали вечната човешка лакомия тайно не беше плъзнала и тук. Организацията, на която сътрудничех, следеше за незаконното строителство по плажната ивица и ме пращаше като доброволец, обикновено през лятото, на съответните места. Аз заснемах с фотоапарат съществуващите постройки и площи, и ако имаше нарушения на плана, Организацията започваше битките. Някой сигурно ще каже, че това е глупава, неблагодарна, неплатена работа, но аз си я харесвах, нима има по достойно нещо от това да бъдеш Адвокат на Природата!

   Кръчмата беше построена отдавна, върху една огромна стара дюна и стоеше като старчески калпак над селото. Казвам „старчески”, защото повечето жители на К. бяха старците. Военното поделение отдавна беше разформировано, нямаше поминък наблизо, нямаше печеливш туризъм и жителите му, преселници навремето, бяха едни от най-бедните в региона. Който не беше избягал към градовете, оставаше тук на доизживяване. Няколокото малки предприемчиви „Къщи за гости” само потвърждаваха правилото и бяха напълно достатъчни за и без това малкото „странни” туристи, които предпочитаха да дойдат именно тук. Гостите се пръсваха по дългата плажна ивица, лягаха зад дюните или се сливаха с морето, сякаш бяха наистина част от природата, както и всъщност трябваше да бъде.

   Докато тези скучни и лениви мисли минаваха през главата ми, не преставах да фотографирам чайките и изгрева, който променяше пейзажа непрекъсанто. Съжалявах само, че Яна не беше с мен, много обичах да я снимам, но човек не може, а и не бива да е с гаджето си непрекъснато... Но чувствах, че снимките не ставаха. Цяла нощ бях шофирал, май трябваше да си наплискам очите на морето, за да се разсъня...

   И тогава чух бастуните на старците.

   Бяха към десетина на брой, на трудно определима преклонна възраст, всичките дръгливи и смешно облечени – с евтини къси панталони на палмички и дебели вълнени елеци върху извадените ризи, с тинейджърски шапки и зимни обувки на мършавите им крака.

   Всичките обаче бяха гладко, току що избръснати, препасани през гърдите с някакви странни ленти.

   Водеше ги един напет старик със сламена шапка и папионка, единствен с бели дълги панталони и без бастун. Сигурно имаше най-малко деветдесет години – личеше си и по походката му и по самочувствието, което излъчваше, макар че не беше особено висок. Какво правеха тези старци тук в седем часа сутринта, пред още неотворената кръчма...

   Старците дотропаха до кръчмата като под строй, но никой не седна. Гледахме се изпитателно. Бях твърде млад за тях, а и твърде различен. Черно кожено яке и панталон, дълга коса на опашка, набола тридневна брада...

   Усмихнах им се както на дядо ми – добродушно, с разбиране и младежка ирония. После се обърнах с гръб към тях и погледнах морето…

   – Свободно! – рече водачът им зад мен.  – Този е от „Екото”! – Беше разгадал знака на Организацията, който бях зашил отзад на якето си.

   – Може ли?... – вдигнах фотоапарата и щракнах групичката. После бързо приближих до Водача и му показах снимката на големия визьор, увеличавайки я в близък план. Нямаше човек, който да не погледне с интерес на образа си.

   Старецът погледа с едно око фотоапарата, а другото обърна към мен. Беше сълзливо като на всички старци, но някаква тънка насмешка сякаш дремеше в единия му край.

   – Нас ли намери да снимаш? – попита старчето. – Да не си мръднал?

   – Ами... – смънках – всъщност снимам разни незаконни работи. Знаете ли тука къде има такива обекти? Хотели, бунгала, кръчми всякакви, строени по плажа без разрешение... – поясних.

   – Ха-ха! Незаконни работи! – захили се старчето. – Незаконни работи казваш... Как ти е името бе, момчурляк!...

   –  Стефан – казах. – А Вашето?

   – Слушай, Стефане! В нашето село няма незаконни работи, нали така момчета.?

   – Така! – изръмжаха старците.

   – Нямаш ли нещо младо и топло да хванеш и снимаш, ами си дошел с глупости да се занимаваш! – рече единият отпред с черна щръкнала коса и големи остри уши. С тия тънки криви крака приличаше на сатир.

   – Хе-хе, хи-хи! – подеха останалите.  – Младо и убаво... – Ченетата им тракаха ужасно, докато се смееха, но това си беше в реда на нещата.

   – Слушай, момче – рече пак Водача – ние тук сме по работа. Тя, нашата работа, е сезонна работа. Наблюдаваме птиците и ги класифицираме. Има такива изчезващи екземпляри, нали знаеш, кацат тук само през лятото, лежат, мътят и пак отлитат... И ние ги наблюдаваме и после описваме подробно. Нареждане от Световното географско дружество „Нейшънъл джеографик”, нали си чувал. Пазим природата, такава, каквато е била отпреди сто години, но го правим със съвременни технически средства и със страст... нали така, момчета! Хайде, на работа! А ти, поседни, момко, подремни, скоро ще отворят кръчмата, пийни един чай от мента…

   Старците се засмяха, после се заизвиваха в някакъв странен танц, някои си разсъблякоха елечетата. След три минути всичките бяха с бинокли в ръце. От пръв поглед се виждаше, че бяха стари модели, но  професионални, от армията. Сериозна работа! Ето значи какви били тия тънки препаски през гърдите им, – ремъците на биноклите, които бяха скрили под дрехите.

   Стори ми се странно тия селяни да се занимават с такива сериозни неща, но си замълчах. Сега има какви ли не европейски програми – за заетост и социални помощи. Що да не изкарат някой лев в това забутано село...

   Старците минаха в индианска колона откъм източната част на кръчмата и се разположиха на високото хълмче до нея, почти до стряхата. Беше истинско вълшебство да гледащ как тия стари корморани сядат в полукръг на земята, как вдигат биноклите и наблюдават птиците. За миг ми заприличаха на монаси от манастир, на дъновисти, които посрещат с молитви слънцето, на група момчета, за пръв път почувствали потребност да наблюдават изгрева...

   Спомних си, как като малък, на село, дядо ме будеше рано и ме водеше на реката да си измия очите. После качвахме Остра могила, откъдето се виждаше селцето с разцъфтелите джанки, накацали като малки бели облачета между къщите и по ливадите наоколо. Слънцето току що изгряваше и миришеше на мента. А на мен все ми се струваше, че  малката съседка с русите плитки, на която отдавна не помня името, е излязла на двора и ме вижда как я гледам от могилата... Тогава си закопчавах догоре якето, лягах настрани и се търкулвах от хълма надолу, въртях се, премятах се, правех кълба и подскоци, докато най-накрая стигах без дъх до реката. Младата, още мека трева, позеленяваше дрехите ми, тръните бодяха тялото ми, но беше велико – да се търкулнеш от Остра могила! През това време дядо ми си береше ментата и слушаше птиците. После внимателно слизаше по хълма…

   Приготвих фотоапарата, отдалечих се така, че старците да не ме забележат и започнах да ги снимам.

   – Ляво на борд! – командваше оня, главният, и всички послушно врътваха глави, прилепнали плътно до биноклите...

   – Една педя надолу и две в вдясно – викваше пак той – ето я, страхотен екземпляр! – и биноклите танцуваха.

   От време на време долитаха одобрителни възгласи и „машалла”, старците се размърдваха неспокойно, някои дори ставаха, за да виждат по-добре. Единият от тях, май оня с ушите, записваше от време на време нещо в малка тетрадка. Приближих с обектива, но безуспешно. Бяха доста по-високо от мен.

   …Ритуалът продължаваше вече близо час, а старците не се уморяваха. Лицата им се зачервяваха, те сумтяха и тракаха с челюсти като вълци, надушили пресен дивеч, пот течеше по сбръчканите им избръснати бузи и вратове, сваляха чохените си контошчета, разкопчаваха ризите, някой поде стара народна песен, другите запригласяха, слънцето, морето, въздухът, пясъкът, листата на тополите, коленете и ръцете на старците и побелелите им глави – всичко трептеше в един ритъм, в една мелодия, в една поетична и безкрайна мараня – и невероятно – беше красиво!

   Защото старците гледаха птиците.

   Погледнах към плажа – чайките ги нямаше, някаква упойваща омара наистина витаеше наоколо.

   Внезапно се почувствах уморен и объркан. Стана ми тъжно. Цяла нощ бях пътувал и вместо да снимам морето и Яна, снимах някакви старци. Сложих за миг глава на масата и потънах...

    …Когато се събудих, старците ги нямаше. Беше странно тихо и слънцето вече беше започнало да припича. Отидох до морето и си наплисках очите. Водата беше студена, но ставаше за къпане. Това ме разсъни напълно. Тръгнах към хълма, за да погледна и аз...

   Собственикът на кръчмата беше отворил и ми махаше приветливо.  Явно бях първият му клиент.

   – Едно дълго кафе – казах – и бинокъл, ако имаш?

   Беше глупав въпрос от моя страна – сякаш всички в това село трябваше да имат бинокли.

   – Имам! – каза веднага човекът. – Моят е перфектен, от Втората световна война, виждаш всичко на три километра, както аз теб сега.

   После се ухили до ушите:

   – Голите мацки нудистки ли ще гледаш? Всяка сутрин са тук по това време... – И посочи на изток.

   Поех внимателно дъх. Миришеше на море. После издишах.

   – Ще гледам птиците – казах. – Много обичам птиците...