Миналото ме преследва през нощта...
Ранява и сърце ме заболява...
Понякога май дори преиграва?!
Не иска да си тръгне, а желае да разяжда плътта ми на малки капчици тъга...
Носталгията му ме трови... По всичко унищожено и всичко изгубено...
А през деня ме среща Бъдното...
Със своите лъчи-мечти ме озарява, със своята Вечност ме успокоява,
с Надежда една за по-добра утрешна съдба и със Шанса свой за Мир и за Покой!
Остава ми само Утринта на Мига - за моето СЕГА, където цъфтят цветя, обляни с росата на Миналото и обвити със сланата на Бъдещето...
© Петя Николова Все права защищены