Посвещавам на Ваня!

Защото ме провокира, защото вярва в мен (макар, че не може да ме накара аз да повярвам в себе си), защото ме обича, защото душата и резонира в синхрон с моята и не на последно място, защото ще оцени по достойнство  заигравката с вятъра. ;)

МИСТИКА

Понякога  е трудно да останеш сам, а  дяволски е лесно  да усещаш колко често си самотен.

Душата ми  е, като затворен в старинна  лампа джин -  красива, древна  лампа с цвят на мокър пясък.  

Тя иска да излезе, копнее  да избухне, да изригне,  като събудил се вулкан. Огромна, страшна тежест я задържа да стои във плен и, ако скоро не я открие странник, и не я  потърка  от прахта  – ще се взриви  от самосебе си – ще  пръсне лампата, за да се освободи от тясното пространство държащо я, като  в капан.

Защо е нужно да я изнасилвам  побирайки я в толкова  ограничаващ я обем?  Та тя е със  криле  – а  аз съм я лишила  от  летене ?!

Защо изчаквам  някой да  намери  лампата, а не опитам да открия път за свобода?

Защо  не  литна  към простора, да се зарея в синия ефир, там, дето ще съм волна плазма, а душата ще  хвърчи….

Безкрайна панорамна гледка. Лазурносиньо, свилено небе. 

Лежа и слушам тишината, а тя е оглушителна и ми се блъска в ограничителните линии на ума. Ще трябва повечко да се старая, докато изключа всички маловажни  функции и се настроя  само на най-финни честоти.

Над мене трепкат светлосенки образуващи се от игра на вятъра с листата на една бреза. Рисуват причудливи фигури, като, че ли танцуват пеперуди избродирани с игла от Любовта.  Мирише свежо, чисто на  въздух къпан  от  дъжда.

Тече си времето, животът не се спира. Поспряла съм се само аз.

Треви, листа, дървета, клони,  птици, насекоми  -  всички живи, но за мен са   пантомима. Присъствието им долавям някак от далече, сякаш  съм се спряла в нямо кино, на всичкото отгоре седяща към екрана с  гръб.

Стои насреща ми огромен дъб. Огромен, но и  някак малък и  нищожен  -  на фона на така грамаден свят. Не може да се движи, не може да е днеска тука, утре – там. Не си чертае той живота,  а животът се нанася с четка  върху  него, като да е на художник длан.  Дойде кълвач и го зачука. Високо в клоните му свила е гнездо креслива  птица. В хралупа си е спретнал дом катеричок…Под сянката му кой ли знае колко пъти са сядали да си почиват, да поспят или дори да си запалят огън хора. Валял го е дъждът, засипвал го е леден сняг през  люта зима, превивал си е клони до земята, когато бил е още твърде слаб.

Дали се пита какъв е смисълът му от живота? Дали се чуди кой и как решава дали да бъдем тук на тоя свят? Кои да бъдем и с кого да бъдем, защо да бъдем и до  колко  сме способни самите ние да творим?

Подухна  вятър, не, по-точно нежен летен бриз. Катализаторът за неприспаните ми чувства. Напускам границите и оковите на разума, оставам само…сетива.

Невероятен допир с  кожата.

Прокрадва се през фините листа и там, където ги е разлюлял, прониква лъч, докосва ме за миг и после пак и пак. Редуват се усещане за топлина и  освежаващ хлад.

Той  сътворява музика използвайки за инструменти  клоните и свирейки минава много бавно, сякаш плахо  покрай мен. Поспира се обаче. Гали ме. Усещам го да диша във ухото ми, като, че ли шепти. Топлият му   влажен  дъх   изостря максимално  всички мои възприятия .  И чувам как прошепва ми: ела, ела, ела… Приятно е. Гальовно, нежно. Блажено мъркам като котарак.

Отдръпва се и тъкмо да застена да не си отива, не сега…,  усещам как заравя  пръсти  във  косата ми. Повдига я, пилее я и я оставя да се сипе бавно на талази върху мен. Целува ми врата, о, Боже – колко е   влудяващо  и  как  кипва всичката ми кръв! През тялото ми  мигом  преминава  ток.

В един момент, но дълъг и  безкраен, се сливам  с  целия околен свят. Не, вливам се и продължавам, гмуркам се, потъвам, все по-надолу, надолу и стигайки до непрогледен вече мрак, внезапно се обръщам и заплувам пак нагоре, към светлината, към въздуха, към повърхността.

Усещам  се така,  като, че ли  съм слънцето и въздухът и синьото и безбрежен  воден  океан  и песента и космоса  и искрицата живот във всяка земна гад….

Поспря за миг да свири….

Аз  търся го  със жаден  поглед.  Желанието ми е да поплувам във очите му, да мога с моите очи без звук да му предам послание, едно  усещане за устрем, за политане,  за див, пленителен  копнеж.

Засилва порива си бриза…

Провира се под дрехата ми ловко, дръзко, с невероятна  лекота. Обвива много нежно и любовно тялото ми, като спирала дим от ароматна свещ изпълваща пространството на тиха спалня през нощта. Заиграва се с полата и се обвива напористо около бедрата ми…Мммм. Какво неземно задоволство.

Усещам как настръхва кожата ми, как устните ми се подготвят за целувка, как в тялото ми забушува страст.

А той не спира. Диша във врата, в ушите, във косата ми – шепти ми някакви слова. В гърдите ми напира стон. Надигам се,  усещам огън в слабините и дишам, дишам, дишам…

Пред взора ми избухват светлини, като безброй светулки, като раждане на нова в космоса, като непреброимите хвърчащи пръски излитащи в подскоците на струя от фонтан. В ушите ми се лее музика.

Красиво е.  Душата  ми се  слива  със божественото и разбира, че всъщност винаги е била част от тази мощ. Докосва се до силата на творческата си енергия и осъзнава, че е тя творящата, че носи и владее средството да съзидава, да твори  света...

Не зная колко време беше минало. Започнаха да се възвръщат очертанията на ума. Затвориха ми всички граници и спуснаха пред  мен отново  знаци „стоп”.

….

Лазурно синьото се замени с оловно-синьо. Висеше кротко над зелената гора. Цветовете им така се смесваха преливайки  се в  тюркоазено, че все едно морето беше си сменило мястото с небето и скоро щеше да изсипе събиращата се в обятията му вода. А мощни  слънчеви лъчи успяваха да се промъкнат тук- таме и хвърляха отблясъци по невероятната картина опръсквайки я със искри, като  докосване с  вълшебна пръчка.

Беше си отишъл  вятърът. Притихнал бе.

Приличаше на  сфинкс – пред мен стоеше  камък. Неразгадаем. Не се четеше   никаква емоция по застиналото някак си лице. Напразно взирах се  в очите му.  Гледаше  ме, но не можех да проникна в тях. Не ме допускаше отвъд. Като, че ли се бе задействал невидим електронен  щит. Не можех да достигна, да докосна струните на таз душа-загадка. Не можех  да проникна нежно, с обич до това сърце. Да ми разкаже своите мечти. Да ми разкаже страховете си, да пожелае да ме приюти.  Копнеех  да погледна във душата зад тези проницателни очи, да я помилвам, да я прегърна, да и предложа моята  любов.  Жадувах да я разуча, да и се радвам, да поплача, да се посмея с нея. Да я накарам да прекъсне  окаменелия си сън.  Да възбудя пак в жарта й  пламък и да я съзерцавам  в цялата и светлина. Да я погледам волна и танцуваща, ликуваща, окъпана от радост, полудяла от  любов.  Да поседя, да я попазя, докато е беззащитно даваща, а после да се възпламеня и аз от нейната гореща жар, безумно да се слеем двете и да се устремим в небесния простор. 

Пред мене бе загадка. Непроницаема, трудно достъпна, защитена, като бойната звезда във фантастичен филм.

Дори не виждах знак дали изсечения  монолит случайно  не е омагьосан, дали пък да не  търси брод?!  Дали не беше като спящата красавица или като чудовището-принц?! Дали зад каменното му лице не тлееше частичка топлина, мечтаеща да бъде хваната от нечия ръка? Дали гранитния му израз не беше маска за прикриване на неотшумяла болка и на инстинктивен страх?

А може би не беше камък, а само за пред моите очи изглеждаше такъв. Защото търсех в него нещо, дето той го  нямаше, за  да ми го  отдаде. Или, защото бяхме от несъвместими светове, а аз отплеснала се в дивни въжделения съм му изписала криле, там дето биват  двете му ръце? И може би дори обратното – той има си криле, но аз невиждаща от заслепение ги вземам за ръце?

Опитах се да пусна моята душа на воля. Опитах се за  малко да я разтуша, да я освободя от лампата  и от  затвора….

Той  любеше се с мен, влудяваше ме, взривяваше ми в див екстаз  сърцето, сетивата и дори ума, а същевременно  мълчанието и  непристъпността му  бавно и мъчително ми вкаменяваха душата.

Защо е тоз стремеж да се помести в ограниченото пространство на гранит, щом знае, че е част от Бога, че носи ангелски криле, че има силата да съзидава и може, ако и е тясно, цял космос да си създаде!?