Многая лета

Беше двадесет и втори февруари, вторник.

Как звучи само, а? Двадесет и втори, втори, вторник. Нищо хубаво да не очакваш от такъв ден.

Бях студент в Москва и трябваше да присъствам на един преглед на художествената самодейност на чуждестранните землячества в Московския Университет. Тогава на нашего брата определено не му провървя. Точно преди тях някакви африканци, почти голи, разхвърляха по сцената един динамичен танц и събраха очите на публиката. Сякаш че в залата замириса на адреналин. Танцът от топлата братска страна показваше как шаманът на племето коучва мъжете, преди да ги прати на лов за слонове.

И след това нашите сънародници излязоха да се представят с поетичен рецитал. Porca miseria! Никой не успя да се превключи от африканска вълна на лирична и хората взеха да се изнизват през изхода.

На няколко души ни стана чоглаво и решихме да оправим тая работа. Отидохме зад кулисите и когато неудачниците рециталаджии слязоха от сцената, на тяхно място се изтъпанихме ние. Конферансието явно помисли, че това е още един номер, представен от българското землячество, и че ние сами щяхме да си го обявим.

Ние обаче решихме да го караме без предисловие. Започнах да пея солото на «Многая лета» : «Благоденственное мирное житие, здравя же и спасение и во всем благое поспешение подаш, Господи, благочестивому и православному болгарскому народу и сохрани его на многая лета!»

Руснаците, естествено, разбираха всичко. Виждахме как някой сред публиката се подхилва, как един сънародник се пляска по челото в смисъл как може такова нещо, но фактът си беше факт – те спряха да излизат от залата. На припева се включиха и останалите, излезли с мен на сцената. При един от тях ентусиазмът не компенсираше фалшивото пеене и това донякъде омрачаваше общата картина. След «Многая лета» изпълнихме «Хубава си, моя горо» и напуснахме сцената.

Че като ни емнаха след това в землячеството! Аспирантката, отговорна за рецитала, ни каза, че ни е обидена. Разбирах чувствата й, но все пак африканците, а не ние, неутрализираха възприятието на прочувствените им строфи.

А след нея един студент, член на БКП, ни обяви за политически неграмотни. Защото на следващия ден, двадесет и трети февруари, беше официалният празник на Съветската армия. Какво щяха да си кажат нашите съветски другари? Те щяха да приемат изпълнението на религиозния текст като политическа провокация.

За честта на въпросния партиен другар ще кажа, че един наш общ познат го привеждаше като пример за последователна деградация – след като е бил студент първи курс по математика в София, той станал студент първи курс по философия пак там, за да са озове след това студент първи курс по научен комунизъм в Москва. Само след броени години избраната от него дисциплина щеше да докаже пред света пълната си несъстоятелност. Нека в интерес на истината да добавя, че всичките му московски преподаватели даваха за него все ласкави отзиви.

Но да оставим дитирамбите им настрана и да се върнем на критиката, с която той ни кълцаше на ситно. Въпреки всичките му топовни залпове от идеологическо красноречие, комсомолските наказания ни се разминаха. А една нашенка беше довела на концерта и сестра си, студентка-медичка, та славата ни на вокалисти бързо-бързо се разнесе и до Медицинска Академия.