В едно малко селце на име Реалност, свито между родопските хълмове, живеели три сестри близначки. Въпреки че имали няколко общи характеристики, те били много различни и това се виждало с просто око. Общото помежду им било, че споделяли един дом и една рождена дата. А, и едни родители. Но различията… О, те били безкрайно много. Едната - висока, красива, напета. Винаги оптимистично настроена и затова понякога малко сляпа за действителността. Хората се захласвали по нея и щом я видели, не искали да я пуснат. Това била Надежда. Втората - средна на ръст, с много топло излъчване, тя винаги знаела правилната посока. Нямала нужда от карти или GPS. Проблемът обаче бил в това, че на повечето й съселяни, които й пресичали пътя, все не им достигало нещо, за да я последват, и поради тази причина често се лутали сами и се губели из тесните горски пътеки. Това била Вяра. Третата била най-нисичка. Все се падала под носовете на обкръжаващите я и затова почти винаги минавали покрай нея без дори да я видят. Тя не се засягала от това, защото била изпълнена със смирение. Знаела, че всеки си има своите задачи и бърза да ги свърши. Но дълбоко в себе си знаела също, че все някога ще я забележат. Въпреки скромния си ръст, тя притежавала качества и от двете си сестри – широко отворените красиви очи на Надежда и топлата душа на Вяра. Тя се казвала Любов.

Вяра, Надежда и Любов учели в хуманитарната гимназия в селцето. Всяка една от тях си имала любим предмет и вече била избрала с каква професия да се захване. Вяра обичала историята. Знаела, че тя съдържа много страшни и тъжни уроци, но била на мнение, че можем да се поучим от примерите от миналото и така да изградим по-добро бъдеще. Затова Вяра искала да стане учител. Нейното желание било да учи децата да вярват в себе си и да развиват талантите си. Все пак „децата са нашето бъдеще“, казвала си тя често. Надежда се захласвала по изкуството и нейното мото било „с красотата към прогрес“. Тя избрала професията на актриса. Щом се качила на сцена и приковавала всички погледи в себе си. Никой не можел да я убеди, че друго освен красотата, ще спаси света. Любов обичала биологията. Тя се възхищавала на природата и нейните богатства и всеки ден се грижела за нея – поливала растенията, хранела птичките, милвала всяко животно, което влезе в полезрението й и както се казва, на мравката път правела. За разлика от хората, животните не само я виждали, но се влюбвали в нея и сами търсели нейното присъствие. Тя искала да стане лечител. Не доктор, защото това щяло да я ограничи – да помага или само на хората, или само на животните. Не, Любов искала да помага на всички, защото в нейните очи всички същества били равни.

Родителите на Вяра, Надежда и Любов били обикновени хора, с нищо отличаващи се от повечето жители на малките населени места. Майка им, Милка, била библиотекарка и работела в местната селска библиотека. Жената обичала книгите като нейни собствени деца и ги обгрижвала, като следяла изкъсо кои на кого са дадени, кои не са върнати навреме, какво е състоянието им, спазва ли се азбучната и същевременно хронологична подредба по рафтовете и т.н. Когато някой човечец върнел взета от библиотеката книга в недобро състояние, Милка изпадала в потрес. Вайкала се, прекръствала се, гонела човека със самоделно направена точилка от корково дърво и, разбира се, му се забранявало да припарва до библиотеката. Баща им, Спас, бил дърводелец (затова и Милка имала самочувствието, че може сама да си направи точилка). Той правел коркови тапи за вино и с това допринасял за местното производство на божествената напитка. Всеки ден с огромно покорство и отдаденост Спас дялкал коркови тапи. Понякога, за да се мотивира още повече, си отварял по една бутилка винце, подарък от неговите приятели винопроизводители, и силата заставала на негова страна (или поне той така си мислел). Спас и Милка неслучайно били надарени с тризначки, защото въпреки всичко те били добри и отзивчиви хора, раздаващи се, щом някои ги потърси за помощ.

По времето, в което Вяра, Надежда и Любов се родили, в селото нямало неща като видеозон и ехограф (не че сега имало) и Спас бил меко казано изненадан, когато разбрал, че са му се родили не една, не две, а цели три дъщери наведнъж. Когато фелдшерката му съобщила благата вест, Спас едва не припаднал. Наложило се да му дадат вино, за да спре да се тресе. Разбира се, на фелдшерката казали, че това било чай от мента, глог и валериан. Все пак били в болница и алкохолът не бил разрешен за консумация в пределите на здравното заведение. По този начин Спас преодолял шокът от блажената вест и на другия ден почти не помнел какво се е случило. Наложило се да му припомнят, че вече е многодетен баща и случката от предния ден малко се повторила. Така минали първите няколко месеца от появата на тризначките. Въпреки че до ден днешен Спас не е много сигурен дали наистина има три дъщери, или вижда тройно. Но това е друга история. Милка от своя страна не била много „тук и сега“, когато раждала. Въпреки болките и силните контракции, жената не спирала да мисли затова дали не е забравила да сложи върнатите книги обратно на правилните им места, онази нехранимайка Живка дали взе че най-накрая върна „Петдесет нюанса сиво“ или пак ще трябва да я дири, но този път използвайки и своята вярна помощница – точилката… Такива мисли занимавали главата на родилката и тя въобще и не разбрала, кога точно е станала майка на три деца. Тъй като била заета с работа, докато била бременна Милка нямала време да измисли име за бебето, а то накрая се оказали и цели три, след раждането тя решила набързо да импровизира и естествено кръстила дъщерите си на нейно любимо стихотворение от Румен Ченков с едноименното заглавие „Вяра, Надежда, Любов“. Така нямало да се налага и да се насилва да помни три нови имена и това да я разсейва от нейната мисия – книгите. Спас изглежда нямал против. Той бил твърде спокоен и весел в деня след раждането, когато Милка му съобщила избраните от нея имена. Тя не разбрала как точно Спас бил стигнал до тази нирвана, но други неща я вълнували, че да се интересува от това.

Дните се изнизвали. Вяра, Надежда и Любов се развивали в областите, които ги привличали, и нищо не можело да ги отклони от техните мечти. А родителите им се радвали на здрави и красиви девойки, всяка от тях навлизаща в разцвета на своя живот.

Момичетата пораснали и дошло време всяка да тръгне по своя собствен път. Въпреки народните навици девойките да се женят млади, Спас и Милка били твърде заети и отдадени на своите кариери, че да обръщат внимание на такива стари традиции (и да си го кажем в прав текст - били разсеяни). Така трите момичета се разделили за първи път, откакто се появили на този свят. Надежда заминала за столицата да учи „Актьорско майсторство за драматичен театър“ и цялото й същество било изпълнено с идеята, че един ден ще покори голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“. Варя се преместила в Пловдив, където записала да учи „Социология и науки за човека“ и от втората година записала да учи и „Педагогика“. Тя била на крачка разстояние от нейната мечта да развива бъдещето на България – децата. Само Любов решила да остане в село Реалност и лека-полека да се учи от местната билкарка на това, как да помага за лечението не само на тялото, но и на душата.

Времето минавало и момичетата все повече се променяли, както и с тях се изменяли и чувствата им, в следствие на големите им очаквания. Надежда завършила НАТФИЗ с отличие и почести и за нула време стигнала до големия театър. Станало така, че всеки, който я видел, искал да я докосне, да се снима с нея, да бъде като нея. Когато хората гледали в нея, сякаш всеки виждал своето светло бъдеще. Вече била разпознаваема и не можела да върви необезпокоявана по улицата, без да се скрие зад шапка и очила. Надежда започнала да губи своя оптимизъм, както и себе си в тълпата. Не помнела коя е всъщност, с всеки ставала различна и от това я боляло. Не можела да посочи конкретен орган в тялото, но я боляло до смърт. Материалното й богатство и хората около нея се множели, но тя се чувствала все по-бедна, невидима и празна. Иронично, след като всички около нея я виждали, както и виждали скъпите й дрехи и бижута.

Вяра завършила успешно Пловдивския университет с две специалности и се отдала на своята мисия – да развива децата. Започнала да преподава в държавно училище, но не след дълго действителността я разтърсила. Тя нямала право да преподава каквото си иска и както си иска на децата, тъй като си имало строго определена учебна програма и правила. Ако децата били иновативни и не давали отговорите, посочени като верни в учебниците, тя нямала право да ги поощрява, а напротив – трябвало да им пише ниски оценки. Това направо раздирало сърцето й, защото тя вярвала, че децата са таланти, неприкосновени и докоснати от висша творческа енергия, която ги поддържа душевно чисти. Колкото по-дълго спазвала тези ограничения, толкова повече светлината в нея угасвала и тя губела своята посока.

Единствено Любов се намирала в мир със себе си и собствените си стремежи. Тя продължавала да се учи от билкарката на селото, а дори вече станала нейна помощница и можела самостоятелно да лекува нуждаещите се. Разбира се, под „нуждаещи се“ се разбирало и местните бездомни и диви животни. Освен своя билкова и зеленчукова градина, Любов си имала и цяла зоологическа такава, пълна с пухкави и любвеобилни приятели – кучета, котки, зайци, кокошки, лисици, че дори от време на време и един вълк, който тя отгледала от малко вълче. Важно е да се отбележи, че вече не била толкова невидима за околните, особено за хората, чиито болежки излекувала. Много от съселяните й й се възхищавали и я уважавали, и все пак от време на време, без да искат, я подминавали, но тя не се сърдела. Била щастлива от това, че им помогнала да продължат живота си без болка и това й било достатъчно. Междувременно Любов се грижела и помагала на родителите си, които вече били в напреднала възраст и понякога имали нужда от съдействие. Баща й, Спас, дали заради възрастта, или заради неговата първа любов – бутилката, често забравял накъде е тръгнал, къде какво е оставил, какво се искало от него да купи и т.н. Имало един случай, в който жена му го пратила да вземе от съседите назаем един буркан туршия, а той се върнал с една бутилка ракия. Милка пък все повече се увличала по книгите (да се чуди човек накъде повече). Толкова пъти била прочела „Ана Каренина“ на Толстой, че понякога наричала Спас – Степан. Естествено Спас не се противопоставял просто защото бързо забравял и не помнел.

Дошъл април и Вяра и Надежда взели решение да се приберат при близките си за Великденските празниците. Пристигнали в селото в началото на месеца и двете започнали да разказват наляво и надясно колко хубаво било в големия град и колко обичали работата си. Но спестили частта с разочарованията (която била по-голямата част от опита им). На Вяра доста и личало, че прикрива нещо, тъй като тя била много искрен човек. А и винаги обичала да поема инициатива и да показва вярната посока. Докато този път изглеждала по-свита и несигурна в себе си. Надежда от своя страна била перфектната актриса. Играла своята роля много добре и дори не потрепвала външно, когато малките деца слушали историите й и казвали, че някой ден и те ще станат актьори в големия град като нея. Но вътрешно й се искало да изкрещи обратното. Любов разгадала и двете си сестри, без да се налага да им задава въпроси. Тя имала много силно развита интуиция, с която усещала болката на сестрите си от далеч. Въпреки това не ги притискала, защото знаела, че те ще й се открият, когато са готови.

В един ранен следобед, само 3 дни преди Великден, непознат за селото човек пристигнал с голям и модерен автомобил. Застанал в центъра на селския площад и всички селяни се събрали около него. Той се представил– Бойко Големанов, новоназначеният кмет на град Смолян, в пределите на който се намирало село Реалност. Бойко бил столичанин, който наскоро се преместил в Смолян, натоварен с голямата задача да преобрази града и околията, за да изглеждат по-европейски или както той самият се изразил – по-френдли за Запада (само Вяра и Надежда разбрали думите му). За да стане това, общината планувала да отреже дърветата от 10 декара площ на северната граница на селото, тъй като там трябвало да се построи голям хотел със собствен спа комплекс и ски писта в близост. Това щяло да бъде топ място за посетителите от Западна Европа и те щели да инвестират много пари за изграждането му. Обикновените селяни, объркани от всички модерни думи, които използвал този чудат човек, привидно се зарадвали на това, че щели да имат пари и гости от Големия Запад. Любов, не толкова напред с чуждиците като сестрите си, но както винаги смирена, усетила недобрите намерения в тона на Големанов и сърцето й се свило при мисълта, че ще бъдат убити дървета - деца на природата, даряващи всички с чист въздух, и то за някакви си „инвестиции“, каквото и да било значението на тази дума. „Никой няма правото да посяга на Майката природа, защото никой не може да създава по нейно подобие“, мислела Любов. Вяра и Надежда първоначално не проявили интерес, нали вече имали друг дом, далеч от селото. Вечерта обаче двете видели Любов да плаче и седнали до нея, за да се опитат да успокоят сестра си. Когато Любов им разказала защо този човек не е дошъл при тях с добри намерения и как това ще повлияе на тяхното село и на всички живи същества, нещо се запалило във Вяра и Надежда. Те намирали най-малката си сестра за мъничко странна, но и знаели, че тя притежава вътрешен талант, а именно да стопля душите. Техните души, измръзнали от живота в големия град, забравили своята страст, току-що се бяха стоплили. Вяра усетила отново полъха на вятъра и посоката, в която духа, а Надежда видяла светлото бъдеще и усетила оптимизма да изпълва нейната същност. Тази вечер трите сестри решили, че трябва да направят всичко по силите си, за да спрат лудостта, чукаща на портите на селото. Но за тази цел трябвало да убедят селяните от Реалност, че Бойко Големанов не е добър човек с добри намерения. Разполагали с 3 дни да го направят, защото първите дървета щели да бъдат отсечени в деня точно след Велики Понеделник.

Трите сестри се чудели и маели какво точно да сторят. Тогава Вяра съставила план за действие как де привлекат вниманието на всички в Реалност. Тъй като все пак наближавал Великден и хората го чествали заедно, обикновено с различни мероприятия, организирани на централния площад в селото, трите сестри решили да спретнат театрално представление. Естествено в главната и единствена роля щяла да бъде Надежда, сценарият – да бъде написан от Любов, а представлението режисирано от Вяра. Така тризначките разполагали с два дни, в които да съставят и изрепетират представлението, за да може то да се представи на връх светлия празник.

Дошла Велика Неделя и, както обикновено, всички били на площада. В селцето отново пристигнал и Големанов, да празнува заедно със своите селяни (нали все пак ще му донесат инвестиции). Момичетата се притеснили, не знаели, че кмета ще бъде сред тях. Въпреки това не се отказали. Надежда излязла на сцената и, както винаги, приковала всички погледи. Но нещо като че ли не вървяло по план. Всички изглеждали захласнати, но някак си не осмисляли какво точно се случва на сцената. Радвали се, ръкопляскали, викали на бис, искали още, но не проумявали нищо. Родителите на тризначките също били там, отново заети със своите дела. Спас споделял поредната бутилка вино със своите съселяни, а Милка, с точилка под мишница, търсела из тълпата поредния книго-престъпник, който имал наглостта да закъснява с връщането на взетите от библиотеката книги.

След като свършило представлението, трите сестри се събрали и се опитали да измислят какво да правят. Изглежда, че всички жители на Реалност живеели в пълна илюзия. Обезнадеждена и смирена Любов за първи път се престрашила и направила нещо, което било немислимо за нея – качила се на сцената, над всички, и започнала да говори с нейния тих, но любящ глас. Говорела за Майката природа, за нейните дарове и за това, че убивайки нейните деца, всички се обричали на бавна смърт. Първоначално никой не я чул. Всеки се занимавал със собствените си неща. Но, лека-полека, който успял да долови нейния тих гласец, се стоплял отвътре. И така, бавно и славно, един по един всички селяни обърнали глава да чуят думите на Любов. Дори Спас и Милка! Едва тогава всички забелязали, че очите й много напомняли на тези на Надежда, а в дълбините им виждали душата на Вяра. Любов била забелязана. Тя отворила очите на всички в Реалност за страшната действителност, но и в същото време стоплила душите им. Тогава на сцената до нея застанала Вяра. Прегърнала сестра си и посочила към северните хълмове, които само след ден щели да станат обект на унищожение. Селяните се ядосали, разгневили се и възроптали срещу кмета. Надежда излязла и застанала до сестрите си и трите, държейки се за ръце, вдъхнали вяра и надежда на всички, че с любов горите, както и селото, могат да бъде спасени. Но затова всички трябвало да бъдат единни и заедно да се опълчат на кметството.

Така и станало. Селяните скочили срещу Бойко Големанов, не с бой, а с любов. Въпреки че имало една коркова точилка, която се подавала измежду хората в тълпата, не се стигнало до телесни повреди. Големанов бил изхвърлен от селото, а с помощта на местната управа горите около село Реалност били защитени с указ и никой натрапник, дори от столицата, нямал право да им посяга. И всичко това благодарение на Вяра, Надежда и Любов, които повече не се разделили, защото Вяра и Надежда се върнали в Реалност. Първата започнала да преподава на децата в селото, а втората - отворила и оглавила първия по рода си театър в селото, наименуван театър „Истинска реалност“.