http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=185709

поклон-поклон.

и

за Иван.

поклон-поклон.

Сякаш, вместо да ни свърже, съдбата е извикала над нас едно

“ГОРЧИВО!”

и си е отишла…

Оставила ни е да се оправяме сами

и да се давим в алергенни липси…

А ние пък, напук, жужим.

Оставяме прашец от цветя, които цъфтят всяка събота и увяхват най-късно в неделя на обед, да полепва по крачката ни и после го ближем цяла седмица от там, за да не умрем от глад.

Ближа си болните уши.

Ближа си хобитските сладки стъпала.

Ближа си раните

от липсване...

в очакване на Деня - деня без 0 отпред;

деня, когато Съдбата, някоя френска писателка, ти, аз,

времето, отегчението, майка ми,  аз, ти, времето, Съдбата… (добре, дай да хвърлим вината върху нещо, дето не е сигурно дали го има).

Съдбата, да речем, хипотетично

ще ми поокастри трепкащите крилца с ръцете си-ножици*

и аз ще се превърна просто в анекдоха за бялата си нощница,

която се хвърля отчаяно от палубата, която ти отдавна си...

Бълбук-бълбук. 

*Крилата, мамо, не са за поливане. Не са за пресаждане.

Те са само за подстригване.

С голямата ножица.

Усещаш ли цялата си власт

само в палеца и показалеца на дясната ръка?

Не ти ли писна?

Виж какви кървави мазоли са изникнали

между първата и третата фаланга на хищната ти грижа…

Виж как очите ти прогарят дупки във дантелите…

Не ти ли писна, мамо, да ме скастряш?

Уморила си се, значи? Отегчена си?

Спокойно… остана още много малко -

Крилата ми не са безкрайни.

Когато свършат, ти просто ще заровиш ножицата в двора

и, отегчена, уморена и унила, ще ме о(за)ставиш да си ида.

Тогава аз ще трябва да си посадя нозе…

защото насекомите просто не умеят да плуват…

 на И, Й, Р и Р.