На Х.
Никога не съм губила близък за мен човек. Смъртта не ми е отнемала никого. Не знам какво е чувството. След смъртта на родителите на приятеля ми обаче добих представа за липсата на любим човек. Добих ярка представа за болката.
Ако не брояхме мен, приятелят ми остана напълно сам на този свят. През първите няколко дни господстваше тишината. Опитах се да разговарям, но той ми отвръщаше със стена от мълчание. Страхувах се, че веднъж затворил се в черупката си, няма да иска да излезе повече. Въпреки че знаех, че се нуждае от време, се страхувах безкрайно много. Побиваха ме тръпки от начина, по който гледаше. Сякаш някой беше изсмукал живота му. Молех се да не го е изсмукал докрай. Да е оставил поне едно едничко зрънце надежда, което да поникне отново.
Измъчваше ме, че не знам какви бяха мислите му, че при всеки опит да поговоря с него и да го накарам да се отвори пред мен, бях спирана с думите "Не искам да говоря,добре съм,дай ми време", че след тези думи следваха думите "Обичам те" и ...