На Х.

Никога не съм губила близък за мен човек. Смъртта не ми е отнемала никого. Не знам какво е чувството. След смъртта на родителите на приятеля ми обаче добих представа за липсата на любим човек. Добих ярка представа за болката. 

Ако не брояхме мен, приятелят ми остана напълно сам на този свят. През първите няколко дни господстваше тишината. Опитах се да разговарям, но  той ми отвръщаше със стена от мълчание. Страхувах се, че веднъж затворил се в черупката си, няма да иска да излезе повече. Въпреки че знаех, че се нуждае от време, се страхувах безкрайно много. Побиваха ме тръпки от начина, по който гледаше. Сякаш някой беше изсмукал живота му. Молех се да не го е изсмукал докрай. Да е оставил поне едно едничко зрънце надежда, което да поникне отново. 

Измъчваше ме, че не знам какви бяха мислите му, че при всеки опит да поговоря с него и  да го накарам да се отвори пред мен, бях спирана с думите "Не искам да говоря,добре съм,дай ми време", че след тези думи следваха думите "Обичам те" и целувка по челото и после пак същото проклето мълчание. 

Неизказаните думи доведоха до неспокоен сън - не моя за съжаление, а неговия.

Кошмарите бяха жестоки.Чувах виковете и бълнуването му. Гледах как се върти безпомощно, опитвайки се да се измъкне от капана. Будеше се уплашен, объркан,разтреперан, а аз шептях думите "Тук съм", "Всичко ще се оправи", "Не се страхувай". Усещах треперещото му тяло, когато го притисках до себе си. Той ме стискаше толкова силно в тези моменти, с всичка сила - сякаш живота му зависеше от тази прегръдка. Понякога треперенето се превръщаше в сълзи и аз усещах как се тресе по напора им, как е сврял глава в косата ми и се мъчи да не издаде звук. Оставахме така здраво сгушени един в друг, докато ръцете му не се отпускаха и той заспиваше отново. Болеше ме, че дори и в съня си няма покой.

Оставах будна до него и следях как очните му ябълки се движат под затворените клепачи, как отвреме на време издава лек стон, как инстинктивно ръката му намира моята и я хваща.

Чудя се колко пъти се е будил докато аз съм спяла и е нямало кой да го прегърне. Имаше моменти, когато не можеш да заспя от тази мисъл. Не исках да го оставям сам нито за миг. Тогава го гледах как спи и си казвах, че Господ е отнел моя сън, за да го даде на него. И бях благодарна. Надявах се по-често да е така.

Галех челото му, защото знаех, че спи дълбоко и това няма да го събуди. Взимах ръката му в своята и се сгушвах в него. Усещах топлината му и се надявах подсъзнателно и той да я усети. Исках да почувства,че все още зимата не е дошла напълно в живота му,че има много слънца, които да го огряват и топлят. 

Как е той сега ли? Усмихва се повече. Учи се да разговаря с мен, говори за чувствата и страховете си, за надеждите си, кошмарите намаляват.

И така всеки ден се учи да живее с липсата. Не иска да бъде погълнат от болката. 

Прегръщам го много, целувам го постоянно и му казвам колко много го обичам. Гледам как се усмихва и се сещам за нощите, в които още се буди като малко дете. Зная обаче, че комшарите ще изчезнат и зная,че независимо в какво състояние е, аз ще бъда там, плътно до него. Надявам се да бъда неговия пристан и заслон, така както той е моят.