Моят трепет

         В един мрачен декемврийски следобед хванах химикала и той затанцува по белия лист. Навън тъмнолилавите облаци се скупчваха, образувайки тънка линия, през която навлизаха плахите лъчи на Слънцето. Земята бе покрита от дебел слой сняг.
         Вятърът затропа като неканен гостенин по прозорците на панелния ми апартамент. Аз, седящ и пишещ в удобното си кресло, не обръщах голямо внимание на нахалника.
         Тухленото ми телефонче всеки миг щеше да подскочи високо. Печката гореше силно и ме успокояваше.
         Очаквах гостенка. Да речем, че преди седмица се запознах с едно момиче, с което искам да сме нещо повече от приятели. Поканих я у нас, за да поговорим и да се опознаем.
         Телефончето подскочи на няколко сантиметра от масата и тупна тежко като съборен небостъргач.
         Вдигнах мълниеносно. Беше Елена.
         – Слез да ми отключиш! – разнесе се нежното и́ момичешко гласче по телефонната слушалка.
         – Слизам!
         За части от секундите се озовах пред вратата. Отключих и́. По дрехите и́ се усмихваха нежни бели снежинки, които ме поздравиха най-приветливо.
         – Как си? – попитах я с твърдия си глас.
         – Много добре, благодаря! А ти как си? – показа изтънчените си обноски.
         – Добре съм. Очаквах те с нетърпение! – споделих искрено.
         Елена се усмихна. Това ме успокои. Усмивката и́ бе като първо кокиче, цъфнало през пролетния сезон. Слънце, разтопило коварния сняг. Дори нещо повече!
         Качихме се горе. Панелката не бе от най-комфортните места на света, но разполагах само с това.
         Още с влизането си тя попи с любопитство атмосферата на моя дом.
         – Не е нищо особено – подхвърлих срещу тишината небрежно.
         – Напротив, тук е много хубаво – с детско любопитство обори твърдението ми.
         – Да поседнем – поканих я учтиво.
         – Добре.
         И двамата бяхме срамежливи, което предполагаше разговорът да започне трудно.
         – Виждам, че обичаш книгите... – любопитно огледа библиотеката ми.
         – Обичам, но усещам, че започвам да обичам и нещо друго – свалих напълно оковите на срама.
         – Така ли? Какво? – изчерви се моята гостенка.
         – Теб! – заявих безапелационно.
         В този момент сърцето ми сякаш щеше да изскочи от тялото ми и да затанцува любовен валс пред нас.
         – Обичам те! – приближих се близо до нея.
         Не знам откъде ми дойде този кураж, но направих решителната стъпка.
         Отметнах назад един кичур от косата и́ и лицето и́ се откри пред мен като свободна писта за кацане. Червените и́ устни ме зовяха като мираж в пустинята. Бяха магнит, теглещ ме с нечовешка сила.
         Просто не издържах на силата на привличане. На забавен каданс се доближих до нейната топла плът. Целунахме се бавно и нежно. Мигът беше отрязък от фантастична приказка!
         Любовен ток разтресе тялото ми. Елена ми се усмихваше, а аз бях неспособен дори да помръдна.
         – Обичам те! – изрече сигурно тя.
         – Аз също! – отвърнах наелектризиран.
         Свидетели ни бяха няколко кацнали на терасата ми гълъба – диригентите на нашата любовна симфония.
         Нощ. Момче. Момиче. Любов.
         Намерих я! Бих дал всичко за нея! Тя е частицата, допълваща празното място в сърцето ми.
         Елена стана обект на моите стихове. Тя е красивото доказателство, че любовта може да те връхлети най-неочаквано.
         В студената нощ на 3 декември я изпратих до двуетажната и́ къща. А тя? Тя ми остави белег, който ще помня цял Живот.