Някои хора са глупави... но не глупави като грамотността на човек... просто мислят тъпо и се държат идиотски. Когато нещо ни обиди или натъжи, ние се опитваме да го прикрием възможно най-добре... но къде е разликата между обида и тъга? Когато сме тъжни... просто сме тъжни, мислим си, че целият свят е против нас... но когато са ни обидили... просто се държим идиотски (добре, ще спра да говоря в множествено число)... Хората не ценят това, което имат... искат още и още... но защо? Когато имат всичко необходимо?! Когато имат семейство, когато живеят, дишат и се хранят? Когато им е дарен живот... Някои хора са прекалено неблагодарни за това, което им е предоставено от живота... а именно това, че са живи... Да... разбира се, че няма господ... просто се случва... раждаш се от нищото и умираш също така неочаквано... Когато Луната "умира" денем... тя не подозира, че няма да е сама нощем... сред хилядите звезди, които не могат да се сравнят с нейната мощ ... но не иска нищо... защото хората, които й се наслаждават всяка вечер, бледнеят пред красотата й... но не... не тази красота, външната която блести като красиво извисено балонче... а вътрешната... Чудите се защо "вътрешна"... да, Луната не е живо същество... но не е ли точно тя тази, която ви успокоява винаги, когато сте тъжни и погледнете нагоре към небето...  Но какво ли общо има Луната с хората, по дяволите? Всъщност няма значение... Важното е, че е красива. Както всяка вечер, Луната изгряваше и проблясваше в тъмното небе... Разбира се, не всички обичаха Луната... Много звезди завиждаха на красотата и и искаха да са като нея... Но тя не беше виновна, че именно тя е "кралица на небето".  Просто звездите бяха малки комплексари. Те искаха да превземат небето и затова с общо съгласие решиха да се съберат в едно цяло и да надминат красотата на Луната... Да, те бяха гадни и завистливи, грозни като кабърчета . Луната знаеше, че я мразят... но си мълчеше... тя не беше от най-умните луни... но беше красива... В една тиха и спокойна нощ, изведнъж всички звезди, малки и големи, се скупчиха около Луната... Заприличаха на огромно кълбо паяжина, обвила безмопощна муха в тишината. Небето стана по-черно и тъмно от всякога, хората не виждаха нищо, дори отраженията си в земята... Звездите, в старанието си да засенчат Луната, не подозираха, че са унищожили нещо толкова хубаво и необятно, като небесното царство. Вече денят беше толкова по-кратък от нощта, че завистливите звезди искаха още и още... след време на земята настъпи само нощ... бяха толкова много, че засенчиха дори и Слънцето, което огряваше всеки ден глупавите хора. Звездите мразеха хората. Те винаги ги следяха дали са добри или лоши... Винаги, когато някой човек правеше нещо зло... по една звезда падаше от небето, жертваше се... и убиваше човека... Така всеки ден (всъщност нощ), когато хората вършеха злини... и падаха звездите... дойде време и не остана нито една звезда... остана само Луната, която беше заобиколена от вече мъртвите звезди. Тя отново осветяваше небето... но не беше същото... Звездите ги нямаше и беше пустота. Луната беше сам-самичка... сега тя можеше да се радва, че ги няма гадните и грозни звезди, които и завиждаха... но не беше... чувстваше се сама и тъжна... Нямаше го вече и Слънцето. Беше напълно сама на небето... а хора бяха останали малко. Тя разбра, че няма работа повече на небето и реши да потъне в дълбините на земята. Вече нямаше нито ден, нито хора, че дори и животни и растения... Имаше само нощ, тъмнина и вечен мрак. Но какво ли общо има и това с глупавите хора?  Едва ли има значение... Защо във всичко трябва да се търси смисъла?  Да, това означава, че е безсмислено... но все пак... какво ли е нещото, по-красиво от Луната?