Това се случи отдавна. Още в онези смутни времена, когато българският народ беше под  валстта на османлиите.

   Беше тиха прохладна пролетна вечер. Дунавът тихо подплиснуваше по коритото си. Той, като че ли не искаше да прекъсне песента на птичките, които току-що бяха пристигнали от топлите страни и чуруликаха тихо по клоните на дърветата .  Природата в тази толкова музикална обстановка, сякаш  бе притаила дъх, за да може да попие всяко чуруликване и всяка грациозна вълна, която танцуваше по повърхността на Дунава. Тя, като че ли искаше завинаги да запази този  момент и не искаше да изпусне нито миг от него.

    По едно време в далечината се очертаха два женски силуета. Бяха Пенка и Яна. Те бяха родом от Добрич, но робството ги бе настанило да живеят между България и Румъния. Момите бяха задомени за хайдути, които по това време подготвяха в Букурещ, въстанието, което щеше да избухне на първи май, според уговорката. Пенка беше стройна, с буйна кафява коса, която се беше скрила под забрадката  `и. Лицето `и беше ясно, а погледът `и- пъргав и оживен. Яна не отстъпваше по хубост, но нейното лице излъчваше постоянно притеснение и непрестанен труд.

   Те се връщаха от Букурещ, където бяха ходили при мъжете си , за да ги видят. Стигнаха до граничната ни река, но не видяха лодка, с която можеха да я прекосят.  Яна реши, че ще трябва да я преплуват без помощни средства. Тя каза:

- Хайде, Пенке! Трябва да я преплуваме. Нямаме много време. Скоро ще дойдат  турците и ще ни заловят.

- Аз няма да я преплувам. Много е дълбока. Ти сама добре знаеш това.- каза Пенка.

 Тези два гласа, като че ли ядосаха граничната река и тя се развълнува и разбунтува. Тези две моми, сякаш развалиха концерта на Дунава, който заедно с птичките все още изнасяше. Яна искаше да я преплува бързо, за да отиде при болното си дете,което седеше вкъщи. Пенка нямаше деца и затова не бързаше толкова. Османлиите постоянно пазеха границата и затова те трябваше да побързат.

Яна каза:

-Тогава аз ще я преплувам и ще нямеря лодка, за да те откарам. Ти само трябва да ме чакаш.

След тези си думи, Яна се хвърли в реката и започна да плува. Тя и преди беше плувала и затова знаеше как. Когато стигна до половината,  Пенка не я виждаше , защото  Яна беше вече извън кръгозора `и.

 Реката обаче още повече се развълнува и Яна вече нямаше сили да плува и изпадна в безсъзнание.

  На сутринта един милостив селянин,  бе видял да я плискат вълните. Той я издърпа от водата. След малко тя успя да дойде на себе си.

-Къде е Пенка?-рече тя.

-Не познавам никаква Пенка.-рече кротко селякът.

Яна веднага скочи и изтича да види дали случайно наблизо няма лодка. Но за жалост нямаше. Пенка още чакаше нейната помощ, но  Яна реши да се прибере  вкъщи и вечерта пак да дойде да търси начин да спаси Пенка. Вечерта не намери и реши да дойде на сутринта.

    И така тя продължи да ходи всяка сутрин и всяка вечер да търси начин да спаси Пенка, която я чакаше на другия бряг. Така тя продължава  и до днес.