Мъката на лешоядите ІІ

ГЛАВА ВТОРА


1.
- Озлобен ли сте? - попита репортерката.
Той повдигна вежди.
- Озлобен ли? Бога ми, не.
Сега беше ред на нея да вдигне вежди.
- Но вие сте прекарали три години в затвора за престъпление, което не сте извършили!
Той се усмихна:
- Обаче истинският виновник беше разкрит и ме освободиха, нали?
Тя не намери какво да отговори.

2.
Половин час след интервюто, Уилям Каин пришпорваше мотора си по прашната магистрала и крива усмивка беше плъзнала по брадясалото му лице. Беше излъгал момичето от телевизията, макар да не знаеше защо го направи. Във всеки случай изобщо нямаше намерение да целува задниците на ония копелета само защото са поправили грешката си и са му платили доста голяма сума обезщетение. Беше изгубил три години от живота си в онзи затвор. Три години. Можеха ли да му ги върнат? Не, разбира се.
Озлобен ли? Божке, маце, ти изобщо не си представяш какво означава тази дума.

3.
Спря мотора отстрани на прашния път и извади от раницата си шишенце вода. Докато развинтваше капачката сините му очи непрекъснато шареха нагоре-надолу из полупустинната местност. Накъдето и да се обърнеше виждаше само кафяви плата без трева, само ниски и трътлести сивкави растения. На запад се виждаха синьо-лилави планини, които сякаш трептяха на жегата. Пейзаж от друга планета.
Отпи от шишенцето и присви очи когато бистрата, студена течност си проправи път през гърлото му. После затвори бутилката и докато я прибираше, пръстите му напипаха нещо тънко и с твърд ръб. Обхвана го с палец и показалец и го извади.
Беше снимка. Цветна, с потъмнели краища. Човекът на нея бе усмихнат, широката шапка скриваше очите му. Беше сниман до кръста и носеше полицейска униформа. Имаше загоряло от слънцето, гладко избръснато лице, по което вече започваха да се показват издайническите признаци на възрастта.
Ледени пръсти сковаха сърцето на Каин докато гледаше снимката. Огнени талази омраза разтопиха леда, надигнаха се и се разпростряха из цялото му тяло. Наложи му се да събере цялата си воля, за да удържи внезапната ненавист. Защото той знаеше кой е човекът на снимката и какво беше сторил.
Шериф Нед Уилсън надали се беше променил особено през няколкото години, откакто беше правена снимката. И вероятно все още изпълняваше длъжността си в онова градче... как му беше името? А, да, Сейф Харбър. Колко смешно - та единствената по-голяма водна площ в района на града беше малкото като локва езеро Тамптън.
А ако шериф Уилсън все още беше там, то за Уилям Каин нямаше да е проблем да го открие. И щеше да го накара да си плати за трите години, които му беше отнел.
Пръстите му смачкаха рязко снимката и я пуснаха на прашната земя. Тя легна в прахта и когато Каин потегли, някакъв гущер я захапа за ръба и я дръпна към себе си да провери дали все пак това чудо не става за ядене.

4.
Моторът му отказа на около шест километра надолу по магистралата. Каин го премести отстрани на пътя, нарами раницата и продължи пеш.

5.
На свечеряване някакво момиче го качи на стоп. Беше около двадесет и две - двадесет и три годишно, с дълга тъмна коса и светли очи. Каза му, че името и е Кели и го попита накъде отива.
- Ти накъде си? - попита я в отговор той.
- Към Оузарк.
- Аз съм до половината.

6.
На половината път до скапания малък Оузарк момичето спря колата където и посочи Каин и той я погледна.
- Благодаря, че ме качи - рече.
Усмивката й беше лъчезарна и искрена.
- Няма защо - отвърна.
Каин взе раницата си и понечи да слезе от колата, но изведнъж спря. Дясната му ръка бръкна в джоба на дънките му и запачна да вади нещо оттам.
- Знаеш ли... - започна той. - Мога ли да те помоля за една услуга?
- Разбира се - рече момичето леко учудено. - Какво има?
Той се поколеба, после я погледна право в очите и каза:
- Трябва ми колата ти...
Острието на ножа в ръката му беше студено под палещото слънце, проникващо в колата.
Жестоко студено.