И крачи той голям, дори и страшен. Кърви влачи там по окървавения път. Мнозина бяха минали преди него. Върби плачеха, свиреха тъжна песен. Трева хлипаше, свила се под снега. На небето нямаше слънце. В този ден не грееше. И скърцаха тежки обуща под бялата настилка. Направената стъпка се запълваше с кръв. Готова да успокои  жаждата на някое куче. Земя, забравена от Бога. Всички искаха месо. Смръщи вежди и викна "Мъжка душа на дявола дайте, но сърцето оставете! Органи дайте на Чикатило, но сърцето оставете! Ръце при Бог пратете, но сърцето оставете! Глава зарийте в гъста почва глинена, но сърцето оставете! Оставете! Пчели, аромат човешки изсмучете, но сърцето на мира оставете! Него дайте на жената! По-страшна и от Сатаната!" Въздъхна. Своя приют скоро... своя приют скоро ще намери. Малък спретнат дом. Стените – черни, подът – черен, таванът – черен. Мебели? Такива нямаше.Понякога носи усещане за самота, но само понякога... А съседите... те бяха добри. Гледаха те  постоянно... промъкваха се навсякъде... и защо не... те бяха червеи. Би ги поканил на чаша кръв, нали? Мъжка ръка се протегна. Прекрачи прага и влезе… от духове обгърнат. Влюбени, деца, старци пищяха около него. Вървеше и вървеше. По домовете надгробни следи от пръсти и от нокти. Някой тук е драл. Свобода е дирил. Табела прашна зърна той. Тук почива... но само това. Здравенякът вдигна капака. О, дом... свиден роден дом. Положи клето тяло. Братя червеи, пирувайте. И затвори той капака... брезите спряха своята песен... тревата млъкна... Слънцето остана скрито. И Душата при дявола отиде... органите Чикатило изяде... ръцете на Бог дадоха... Бог дал, Бог взел... глина покри главата... пчели поеха ароматни сокове... а сърцето клето на клетника стар... отиде при жената... жено пъклена, при теб отиде... и табела ясно се откри... тук почива... тук почива... но името не бе важно…