23 июн. 2022 г., 10:40

На опашката 

  Проза » Рассказы
630 3 7
4 мин за четене

Минаващата по коридора възрастна медицинска сестра дори не погледна опашката от пенсионери пред кабинета на личния им уж лекар. Беше началото на месеца, доста пациенти идваха за направления. А и нямаше нищо интересно за гледане – годините и пенсионерското ежедневие бяха унифицирали хората, при което неопитно око трудно различаваше мъже и жени, особено в подобен студен зимен ден. Беднотията също рисуваше със сиви бои – жените /все още/ бяха до една постригани почти по мъжки. Най-вече да пестят от фризьор и време за ресане – пък и за какво им е тая пуста заминала си красота… Внуците и без това ги обичаха в деня на пенсиите.

И разговорите им бяха унифицирани – разменяха диагнози, преразказваха телевизионни реклами за лекарства, описваха с какъв зор за източили необходимото за анализите…

- А ти защо си тук? – бай Кольо, който толкова отдавна дежуреше на опашката за доктора, че даже охраната – леко влачещ левия крак пенсионер от времето на милицията, го поздравяваше, беше обърнал внимание на свития човечец, заемащ половин табуретка в левия ъгъл на чакалнята.

Онзи прекъсна впития в пода поглед и го погледна с известно стеснение.

- Ами… Рецепти да взема. На три месеца идвам, не обичам да вися по опашки, та…

Бай Кольо се засмя, неколцината други също се подсмихнаха. Абе, и те не обичат да чакат, но… Пенсионер ли си – трябва да запълваш времето си. Ей го – Мишо ходеше поред да плаща сметките на семействата на двамата си сина. Вярно, на две места в града имаше пунктове за плащане, но да си изгърми патроните… Един ден плащаше тока на големия син, на другия тока на малкия, после телефоните – по реда, сетне водата, телевизията, интернетите… И така си намираше занимавка за бая дни.

Наистина, в града имаше доста кафенета, където човек можеше да убие времето, обаче… С очи да го ближеш това кафе – пак свършваше, а денят беше дълъг. Вярно, почти всички имаха къщи по околните села, обаче те бяха за пролетта, лятото, есента. А сега… Харчове за някакво си кафе…

Обади се Киро:

- Здрасти, бай Асене! – рече той и човечецът му отговори благодарно.

- Петър вестникарят – каза Киро – На ъгъла срещу пазара, новата будка…

Останалите закимаха разбиращо. Ама естествено, че го бяха засичали в будката, но кой да му обърне внимание. Пък и го бяха виждали отдалеч – кой пенсионер днес има излишни левчета за вестници? То новини по телевизията не им се гледаха – в повечето диагнози докторите им бяха написали „И най-вече  спокойствие“…

Една жена се измуши покрай тях и влезе в кабинета. Донка таман отвори уста да я сдъвче, както си знае, но бай Кольо я спря само с поглед.

- Тая е докторица – рече авторитетно той – С предимство е…

- Защо? – учуди се Петър.

Бай Кольо махна с ръка. Какво да му обяснява – за пръв път ли е на преглед? Докторите, сестрите, че даже шофьорите и портиерите се чувстваха привилегировани, бяха на свой терен… Имат си свои работи, няма да губят времето като простосмъртните, я… Що пари са дали за тая диплома – трябват и привилегии…

Покрай тях мина младичка – нейде малко над четиридесетте – медицинска сестра. Всички – дори жените – я загледаха. Ами изненада си беше – подобна крехка възраст сред едва крепените от халатите върнали се на работа сестри…

А сестрата спря пред Петър:

- Доктор Петров??? Ама защо чакате? Ей сега ще ви вкарам…

Петър смутено се усмихна.

- Малко неудобно ми е…

- Къде се губите? Чух, че нещо с очите… - не спираше сестрата.

- Зрението падна, не мога да оперирам вече – каза нервно бившият доктор – Виждам клиентите, виждам вестниците, но…

- Елате, елате – затегли го сестрата.

Петър закима несъгласно.

- Благодаря, Даре, но… Не съм свикнал, знаеш… Ще си изчакам, няма да умрая я…

И се засмя:

- Пък и да умра – на мястото си съм…

Вратата се отвори, излезе бялата престилка, после жена със стисната рецептурна книжка. Кольо се изпъчи – негов ред беше, пристъпи напред и хвана дръжката…

Малко доволен, че чакането свърши, малко помрачнял, че приключи безплатното забавление за днес…

А и тоя доктор беше интересен. Трябва да мине покрай будката, да си поприказват. Щеше да е забавно – все одно да слуша случайно оцелял динозавър…

 

П.П. Познавах героя, наречен доктор Петров. Продаваше вестници заради зрението. Почина...

П.П.П. Предлагам малко връщане назад - към един много харесван от мен разказ - https://otkrovenia.com/bg/proza/bolnica-na-kraya-na-byudjeta

 

© Георги Коновски Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??