На тъмно в моята стая стоя и мечтая.

 Изритвам одеялото и оставам гол.

Изсмуквам мечтите си от пръстите

и ги изплювам на тавана

на небесната стена да светят, а не във мен.

 Не ми трябват мечти,

не ми трябва и тъмнината,

за да играя на тъмно живот.

Плюя на себе си!

Ям ръждиви ябълки и си мисля, че е нар!

Събирам обелките, изгорелите фасове,

празните чаши и кирливите си ризи и се питам:

     "Защо съм живял?

          Кого съм лъгал?

              Себе си ли..."

И стоя окован, изсмукан, болезнено гаден - като куче,

обикалящо мечтите, изплюти от душата.

Ровя в боклука и търся кокала на детството си -

щипка или някаква малка играчка!

Но как да намеря нещо толкова ценно

сред купища килими, маски и костюми?

Никой не ме обича - всички обичат маските ми!

Никой не ме харесва - всички харесват костюмите ми!

И никой не вижда босите ми крака от красивите килими!

Станах роб на своите вещи!

Продадох себе си за лъжи!

И т.н., и т.н., и т.н. тънъ, и тъна във себе си!

 Плюя на себе си, на мечите си,

на всичко около мен,

защото - тъмнината погреба душата ми,

маските - изтриха сълзите ми,

костюмите - ме пазят от студа,

а килимите - са луксозната притурка към пътя на смъртта!