Седнала бе на бара, за да отдъхне. Това място ù беше до болка познато. Години наред бе споделяла с прашната обстановка и смях, и сълзи, бе отваряла страници, бе прелиствала, бе затваряла хиляди житейски книги. Там, на онзи стол. Всяка самотна вечер. Носеше със себе си червило, копринена рокля и... самота.
Познаваше редовните клиенти. Всяка вечер някой нов посетител неуспешно сядаше на празното място до нея с чаша мартини. Но душата ù отдавна не бе вкусвала този нежен алкохол. Мястото отдавна беше заето от самотата. Седеше до нея, изправена на пръсти, също толкова красива. Ала красотата ù бе заличена от слепота и мръсотия, а хиляди чаши алкохол бяха изтрили блясъка ù.
Собственик на заведението бе един стар мъж, който стоеше зад бара. Наричаше го "сродна душа". Бе огледало на всяко нейно преживяване, всяка радост, болка и сълза, която тя имаше нужда да сподели. Там, зад бара, той винаги подаваше рамо. И всяка вечер - чаша уиски. ТЯ обожаваше уискито. Горчивият вкус, разреден със сълзите, които се стичаха по бузите ù и размазваха грима на очите ù, идеално пасваше с горчивината, останала в сърцето.
Днес пак имаше нужда да е в заведението. Но тази вечер от нея лъхаше невероятна харизма. Роклята подчертаваше бедрата. Гърдите ù изпъкваха през копринения плат и контрастираха деликатността на таза ù. Червеното червило бе неустоимото оръжие, на което тя наблягаше, миглите ù бяха дълги и черни, разкриващи нежните ù скули... а очите ù - тюркоазенозелени, чувствени и дълбоки.
Силен аромат на страст се усещаше във въздуха, щом тя го поместеше с леки стъпки, изостряйки деликатната си походка. На този финес и сексапил имаше тъга в очите. След тази вяра и увереност тичаше огромен кратер от липса, забит дълбоко в нея.
Седна и търпеливо изчака.
И днес обстановката не бе друга. Клиентите бяха обичайните. Двама-трима я поздравиха, другите не посмяха да нарушат дяволския ангел в духа на дамата. Още с влизането ù атмосферата се промени. Но тя мълчеше. Влезе и дори не отмести поглед, за да види какво се случва наоколо. Усещаше всяка енергия във въздуха и това ù бе достатъчно.
Барът беше пуст, а тя седеше на стол, отдалечен от задимените пространства, в които безделници отпиваха с безсмислие от чашите си.
Може би бе уморена, всичко това ù бе толкова познато, че тя сякаш не го виждаше... Знаеше за всяко движение на бемълвните, всеки поглед, галещ тялото ù и всяка мисъл, минаваща през умовете им. Тя просто отиваше, за да седне на бара. Там, до самотата. Този верен другар. Да поговори. Да измине времето, в края на което червилото ще се изтрие, очите ù ще се уморят и.. съзнанието ù ще спре да мисли... А уискито просто ще потъне в гърлото ù, заедно с цялата си горчивина.
Случваха ù се неща, за които май беше по-добре да не мисли... Но не бе по силите ù. Чувстваше. Бе жива и живееше. Съществуваше, но чрез сивата страна на живота. За всичко цветно са нужни двама, а тя нямаше възможност да си позволи дори един по-цветен миг. Неотдавна се бе разделила с поредната любов в живота си. Бе от онези жени, чиито сърца се завладяват бавно, чрез много усилия и търпение. Бе от онези жени, които, заобичат ли веднъж, трудно се отказват от любовта си. Не за първи път оплакваше любовта и трудността си да се справи с нея. Не за първи път се подиграваха с чувствата ù... и тя го е правила. Неведнъж!
Тя бе влюбена. Безумно влюбена в излюзията. Точно идеята за недостижимото и борбата, която тя води за тази любов, ù придават смисъл на дните. Бе рисувала хиляди любовни картини, но боите избледняха с времето, четките се втвърдиха, а чувството... то изчезна.
Всички мисли - оплетени в разум и съзнание. Всички картини - изгубени из мечтите, реалността. Всички спомени в миналото, надежди в бъдещето. Всеки път всеки забит в гърба ù нож, я правеше все по-силна. Но тя нямаше нужда от сила. Знаеше, че я притежава, просто трябваше някой да ù напомня за това. Имаше нужда да разбере какво ще се случи с нея. Искаше да разкрие отново душата си пред онзи, когото все още обичаше. Да ù напомни коя е и защо живее. Да ù разкаже отново за любовта, за мечтите... и за цветните палитри на живота. И чакаше, чакаше... без да усеща дните, без да усеща красотата. Чакаше, без да има надежда. Имаше дарбата да вярва, но и тя се изгуби някъде по пътя към любовта, по който бе тичала толкова много.
Барманът дойде. Усмихна ù се. Видя колко бе красива днес. Усети и самотата на съседния стол. По изражението ù личеше - тя е там...
- Красива си и днес...
- Благодаря, постарах се!
- Нима има специален повод?
- Да! Празнувам! Една поредна среща със самотата! Дай ми надежда. И малко уиски с лед, ако може. От онова, тъмното. Искам да пия... да си кажа наздраве с единствения верен спътник в живота ми! Ах... Вълнувам се. Дано съм достатъчно красива.
Знаеш ли? И за среща със самотата е нужна поне капка красота... а аз наистина се постарах. Чакам тази среща всяка вечер, ала тя никога не е била специална.

Привет... моя самотна вечер! Добре дошла отново... искаш ли питие?