Седнала бе на бара, за да отдъхне. Това място ù беше до болка познато. Години наред бе споделяла с прашната обстановка и смях, и сълзи, бе отваряла страници, бе прелиствала, бе затваряла хиляди житейски книги. Там, на онзи стол. Всяка самотна вечер. Носеше със себе си червило, копринена рокля и... самота.
Познаваше редовните клиенти. Всяка вечер някой нов посетител неуспешно сядаше на празното място до нея с чаша мартини. Но душата ù отдавна не бе вкусвала този нежен алкохол. Мястото отдавна беше заето от самотата. Седеше до нея, изправена на пръсти, също толкова красива. Ала красотата ù бе заличена от слепота и мръсотия, а хиляди чаши алкохол бяха изтрили блясъка ù.
Собственик на заведението бе един стар мъж, който стоеше зад бара. Наричаше го "сродна душа". Бе огледало на всяко нейно преживяване, всяка радост, болка и сълза, която тя имаше нужда да сподели. Там, зад бара, той винаги подаваше рамо. И всяка вечер - чаша уиски. ТЯ обожаваше уискито. Горчивият вкус, разреден със сълзите, ...