В къщата беше тъмно и навсякъде цареше тишина. Бе толкова тихо, че дори звукът от стрелките на часовника се разнасяше от стая в стая като силен тътен. Само една свещичка едва гореше на малката масичка за кафе в единия край на трапезарията, сякаш искаше да прекъсне тази тъй спокойна картина, от която иначе тръпки биха те побили. В другия край на стаята се виждаше една черна сянка, полуразмазан  силует на момиче, което се бе свило на кълбо в ъгъла, като някакво малко дете, което бяха наказали, заради някаква пакост. Светлината от свещта едва стигаше до нея, едва осветяваше бледото и лице.

     Както в къщата, така и навън бе непрогледен мрак. Точно както в сърцето и. Самотата и правеше компания, а тъмен воал бе покрил душата и. Или по-точно това, което беше останало от нея... Защото тя беше счупена, разбита, разпръсната на хиляди парчета! Момичето не искаше да повярва, че това и се случва. Не искаше да вярва, че някой е способен да го направи. Някой! Някой, когото тя много ценеше...
       Един въпрос не и даваше спокойствие – защо? Защо на нея? Защо сега? Защо той? Защо тя? Защо се случи всичко това? Защо той го направи? Нима бе способен да я нарани така, след всичко, което и беше казал, след всичките чувства, които твърдеше, че изпитва. Нима всичко бе лъжа?
       Само свещта, която гореше на масичката и даваше надежда за топлота. Една съвсем малка искрица надежда. Тя се чувстваше самотна... Сама в целия свят. Странен шум обаче наруши тишината. Тя се обърна към прозореца и видя, че едри капки дъжд се стичаха по стъклото. Сякаш времето бе разбрало, че тя е нещастна. Сякаш небето искаше да изплаче сълзите и. Сълзи, които тя не искаше да пролее!... От инат!... Странни мисли се разхождаха из главата и, а студ изпълваше тялото и. Дали до продължи напред или да си опита да възстанови миналото? Но никой не може да върне миналото... И тя го осъзнаваше. Знаеше го, но не искаше да го повярва.
       Навън задуха вятър и ламаринения покрив на сградата отсреща започна да трополи. Това някакси я стресна. Но още повече я стресна нещо друго – в стаята стана течение и свещта изгасна. А с нея и надеждата и... Надеждата, че нещата ще се оправят или още по-хубаво – надеждата, че това е било само сън, кошмар, от който и предстои да се събуди...
       Тя отново обърна поглед към прозореца и гледаше дъжда навън. Дъждът не спираше, а вятърът задуха още по-силно. Неусетно тя започна да изрича мислите си на глас. Думите и разцепиха тишината:
    - Ти ме преследваш... като тъмна сянка от дълбините на неизпълнените мечти, която ме причаква зад всеки ъгъл... Опитах да те мразя. Опитах! Но не мога... Твърде много те обичам, за да те мразя. Твърде много искам да съм с теб, за да те забравя... Обичай ме! На инат ме обичай! Така както и аз на инат се опитвам да те забравя! Не ме оставяй, бъди с мен, твоето до моето рамо!
     Но ме боли... продължава да ме боли... Колкото и да се опитвам да те заместя – не мога. Намразих очите си, така невинни и спокойни, защото те търсеха, защото копнееха за теб, за твоя поглед. Намразих и ръцете си, защото и те те търсеха, защото се опитваха да те докоснат. Намразих и сърцето си, което с нищо не бе заслужило всичко това, но трепваше винаги при твоята поява и биеше така лудо за теб... само за теб! Намразих душата си, която всеки ден ми повтаряше, че те обичам, сякаш можех да го забравя... Исках да те забравя, заради всичко, което ми причини, но има ли значение това, щом сърцето стене, когато те няма и бие лудо, когато си до мен? Няма, защото нещо в мен ме кара да си мисля, че аз съм виновна. Търся те дори там, където не си. Всеки шум ме кара да потръпвам, всеки звук ме кара да се обърна и да проверя това не си ли ти...
     Аз знам, че вече те нямам, но как да не те искам? Как, след като още усещам аромата на тялото ти, чувствам целувките ти върху себе си, а гласът ти кънти в ушите ми? Искам пак да си до мен, да споделяш моето настояще, нашето бъдеще, а то от своя страна да се превърне в нашата история... Винаги съм знаела, че искам да съм с теб. Знаех го още в началото, когато те изгубих. Когато те изгубих, още преди да те спечеля... И тази болка тежи като камък в гърдите ми вече месеци. Чувствам се безсилна. Безсилна да поправя стореното. А тъй ми се иска...