НАЯВЕ СЛАБАК , НАСЪН ЮНАК,  ВТОРА НОЩ: СПЯЩАТА ПРИНЦЕСА И ЗАКЪСНЕЛИЯТ ПРИНЦ

 Когато Милян излезе от градината на чичо си Стоян, чу весела музика и радостни гласове. Приближи се до една групичка хора, които оживено обсъждаха нещо.

– Извинете, ще ми кажете ли какво е станало?, попита той.

– Не знаеш ли? Децата на змея Сабин и Струна самодива се намерили! Един незнаен юнак ги извадил от дълбок пресъхнал кладенец! Бил много силен и яздел бял козел, а кучето му можело да се усмихва...Завел ги до скалния замък на змея и ги оставил там. Сега се радват и веселят по тоя случай! Търсят го да му благодарят, но никой не е чувал за него! Като че ли в земята потънал! Направо не можем да се начудим кой е, откъде е дошъл по нашите земи...

– Мислят, че могат да го открият по златната звездичка, която му е подарила дъщеря им Руфина. Така, без да знае, се сгодила за него! Косата и очите му били като тъмна нощ, а пръстите му – вълшебни, толкова хубаво свирел на цигулка...

    Но кой ли е този юнак, питаха се хората, питаше се и Милян докато...напипа в джоба си златната звездичка!

    И си спомни всичко! Как чу писъците на децата, как направи здраво въже, как ги носеше на раменете и гърба си нагоре...

– Но момичето не е ли много малко за да се омъжва? – попита плахо той.

– Да,малка е, май има-няма петнадесет години...Ама ти откъде знаеш?

– Казахте , че са се намерили децата на змея и рекох, че щом е дете...Както и да е, може да не го намерят момъка и така момичето ще се сгоди за друг!

    И той тръгна към къщи , бързо се затвори в стаята си и сложи звездичката на скришно място. Чудеше се какво ще прави, ако малката Руфина все пак го открие...

     Вечерта пак заспа сладко и дълбоко, без да си мисли за станалото. Но ето, че дойде полунощ и козелът тропна с копито три пъти по стената. Милян стана от леглото, облече се и излезе навън. Възседна го и вълшебникът мигом препусна като вятър в посока, която само той си знаеше. Милян се държеше здраво за рогата му и се опитваше да забележи откъде минават, но дърветата и храстите се превръщаха в стена покрай пътя от скоростта, а вятърът фучеше в ушите му.

   Накрая козелът спря. От лявата страна на пътя имаше непроходим гъсталак, а от дясната дълбока пропаст. Но някъде през дърветата прозираше необичайна светлина.

– Какво е това? – попита момъкът – Май оттук не може и мишка да се промъкне! Сигурно години никой не е минавал, нито дървари са секли дърва.

– Не години, а точно един век, каза вършебникът, който си възвърна човешката форма. – Но ти ще минеш! Сега се огледай добре и ще видиш една-единствена пътечка. Тръгни по нея и няма да съжаляваш.

– Къде ще ме изведе тя?

– Нямам право да ти кажа, а и аз не съм много наясно. Хайде, започвай да я търсиш! – и магьосникът му подаде голяма и остра брадва. – С това можеш да си помогнеш, но запомни: Нямаш право да сечеш живи дървета, а само изсъхнали!  Иначе гората ще се събуди и ще те задуши с клоните си!

  Тръгна напред Милян, а кучето му след него. Хвана брадвата момъкът и започна да се оглежда на бледата лунна светлина. И ето, че отсече първия сух клон, после още един изсъхнал храст. Неочаквано под тях видя тясна пътека, по която нямаше и помен от трева като че ли всеки ден оттам бяха минавали стадо елени и я бяха отъпкали. Провря се внимателно под живите клони на един вековен дъб и продължи , почти приведен на две.

     Следваше пътечката точно, дори му се наложи да пропълзи под една разлистена драка, която скъса и другия ръкав на ризата му. Колкото повече вървеше, толкова по-светло ставаше и толкова по-нависоко се изкачваше. Постепенно растителността се разреждаше, само веднъж брадвата му беше притиснала едно зелено клонче и то изпищя с човешки глас. Стресна се момъкът, но постепенно писъкът затихна и не след дълго излезе на открито.

   Беше стигнал на билото на планината, която се виждаше от къщата на родителите му. Но тя винаги беше забулена с облаци и той не знаеше какво има на върха й.

    Високи голи скали се издигаха наоколо и ограждаха като крепостни стени стар и почти порутен замък. Без да се колебае, той се заизкачва по тях и не след дълго стигна пред портите му. И дворът беше обрасъл с дървета и храсти, но бяха дребни и редки и не се наложи да си служи с брадвата. Верният Джар пак беше до него и дишаше учестено.

   Внимателно отвори вратата, която сякаш сама се беше открехнала и влезе вътре. Беше в голяма зала, в центъра на която, на красиво, но покрито с прах легло, спеше млада девойка.

 „Къде се натресох, каза си младежът, момичето спи, а аз се намъкнах...Но защо Казимир ме изпрати тук? Я да разгледам по-подробно!“

  Имаше нещо необичайно и странно в тая зала. Срещу леглото имаше два трона – един по-голям и друг по-малък,а в тях спяха мъж и жена с корони на главите, вероятно цар и царица. От двете им страни спяха едри мъже с униформа и старинни оръжия-мечове и копия, които сигурно бяха стражите. А на разстояние от тях две девойки и един младеж също спяха. Бяха облечени като прислужници и едната девойка носеше огледало и гребен, а другата чаша.

„Но къде съм попаднал?, учуди се Милян, това прилича на замъка на Спящата принцеса!“

  Без да иска, каза това на глас и в тоя миг всички факли и фенери в залата се запалиха и я осветиха.

„Дали да не й посвиря с цигулката? Не е редно да целувам непознато момиче, така са ме възпитали!“

   И той засвири нежна и красива мелодия. Свири дълго, но момичето не се събуждаше.

„Какво трябва да  направя, чудеше се Милян, не се събужда! Май наистина ще трябва да я целуна!“

   Да, така си беше и той вече без колебание се приближи до леглото, наведе  се и целуна момичето по устата. След това откъсна една панделка от роклята й , обърна се и тръгна обратно. А тя се размърда, протегна се, после се усмихна.

– Ех, че хубаво! Някой свиреше тук прекрасна мелодия! А после ме целуна! Това е моят принц!

 „Не, не, няма да стане ! , решително си повтаряше момъкът, Аз не съм принц и не искам да имам още една годеница!“

  Обратният път измина много бързо и без затруднения. В далечината се чу тропот от конски копита. Някой влизаше в замъка, но Милян бързо яхна козела и пое към къщи, защото часът на петела Теодор наближаваше.

  Този път се събуди на пейката пред кметството. Отдавно се беше съмнало и площадът беше пълен с хора.

– Какво става, празник ли има? – попита момъкът.

– Не чу ли? Незнайният юнак тая нощ е събудил Спящата принцеса! После си тръгнал, без да й се обади, но взел една панделка от роклята й. Обаче след него влязъл принцът от Езерното кралство и заявил, че той е целунал принцесата и трябва да се ожени за нея. Всички му повярвали, само горката принцеса повтаряла, че е друг, момък с черни като нощта коси и очи, свирел на цигулка, а с него било кучето му, което можело да се усмихва!

– Но как така, нали трябва да е принц?

– Момче, така е в приказката, но в живота нещата стават различно! Явно момъкът не е искал принцесата да го види, сигурно е скромен, а може и да е сгоден вече за някое друго момиче!

– Но защо, задължително ли е да се ожени за принцесата?

– Не ти ли казахме? – обадила се една жена – Той откъснал панделка от роклята й, а за една принцеса това означава, че се е сгодила за него!

– И сега не може да се сгоди за принца, дори и да иска! А тя не иска, плаче ли, плаче, цели ведра със сълзи е изплакала , горката! Царят е изпратил стражите си да търсят юнака, придворният художник даже го е нарисувал по описанието на принцесата. Колко жалко, може и да не го намерят изобщо и така ще си изплаче очите момичето...

– Тя колко време е спала? – попита Милян колкото да се намира на приказка, защото баба му поне десет пъти му беше разказвала за спящото кралство.

– Сто години! Но и всички около нея са спали и нищо не се е променило.

  Милян поклати глава и тръгна към къщи. Чудеше се каква ли е тая принцеса и как ли изглежда...Дали наистина е толкова хубава, колкото я описват и как така е готова да се  се омъжи за съвсем обикновен момък...

  Изведнъж напипа нещо в джоба си. Панделката! И пак си спомни всичко от отминалата нощ, дори откри и брадвата, която Казимир беше оставил пред вратата му...Замисли се дълбоко.

„Какво ще правя сега? Ами ако царските стражи ме открият? А аз вече си имам годеница! Може да е малка, но сме сгодени! Не,няма да ме открият, аз така ще се скрия, че никога няма да ме познаят!“

 През това време стражите обикаляха градчето и показваха портрета на хората. На него беше изобразен млад юнак, висок и мускулест, само очите и косите му напомняха на Милян. Всички въртяха глави отрицателно, никой не беше виждал такъв левент. Само малкото братче на Милян каза:

– Ами той прилича на батко Милян!

 Всички се разсмяха силно. Как ли да не прилича на тоя слабак, подиграваха му се те. Той е слаб и страхлив, не смее сам да излезе през нощта, камо ли да ходи в омагьосания замък!

– Сутринта го видяхме да спи на пейката пред кметството, каза жената, няма начин да е бил той! Сигурно цяла нощ е бил тук, обича да си поспива това момче!

  След неуспешното търсене стражите се завърнаха в замъка, а принцесата, като научи, че не са открили нейния спасител, заплака още по-силно и напълни още няколко ведра със сълзи. Скоро щяха да се свършат ведрата в царството, а не смееха да излеят сълзите, защото придворният гадател каза, че когато намерят момъкът, който я е целунал и се оженят, сълзите ще се превърнат в бисери и така ще напълнят държавната хазна.

  Но засега това не беше изобщо възможно,защото Милян продължаваше да се крие...