Не извървеният път 

   Това е нещо, което написах след една раздяла, след едно начало, след един концерт, след един сън, в който осъзнах, че животът ни обича и ако си достатъчно тих може да чуеш любовното му ехо.

 Ако бях лежал и слушал Whitesnake и неповторимото изпълнение на Is this love щях да мисля за любовта, която ме връхлетя на скоро. Летаргия на ужаса от началото на една връзка, чийто край предстои тъй бързо и мигновено както само любовта се ражда в “едно сърце”. Финалът винаги предстои, колкото и красиво да е началото, колкото и хубав да е пътят. Това ме уплаши.

 Започваш да се вслушваш и разбираш, че тази любов не е породена от брътвежите на ежедневието. Тя като онова малко и неразделно нещо от душата, което кара Sting да пее с глас отдавна прогизнал от болка shape of my heart.

 Слушаш ли, когато е неизбежно да чуеш грозните думи?

 Трезвен си, но всички държат да си пиян, не защото го желаят, а защото те потискат със своето безполезно присъствие. С нежелание чуваш как ръцете им трескаво работят в кухнята, а шумът от цвърчене ти се набива в съзнанието и без да искаш ти се мръщиш, а си отишъл да видиш и чуеш съвсем друго нещо.

  Звънът на чаши извиква изкривеният спомен на нещо приятно и весело, но в този момент пред лицето ти говори дявола в нежна усмивка, бършеща мустака мазен, след поредното блюдо.

  Носят ли крилата ни преди да си отидем, ангелите светлолики?

  В тази нощ необратимото се обърна и кривото се изправи  от бездната на нечие съвършенство. От сърце, което обича живота. От душа, която радва милиони.

  Битовото безредие бе пълно. Абсурдът струеше от всеки крясък, от всеки поглед. Мрази, ако ще харесваш, ала обичаш ли, мрази от все сърце това, което ще загубиш.

  Все повече се убеждавах, че  Whitesnake бе по-добрият вариант при разхлабената ми психика съпътстван от подобаващо голям брой сополиви и сълзливи кърпички.

  Надига ли се стон или обич, която обещава?

  Виждали ли сте полята преди буря и огънят, който се движи по върха на тревите преди да завали. Почувствали ли сте някога енергията, която носи урагана. Любов, която убива.

   Опитах си да си представя стая и самота, докато очаквам неизбежното. Така и стана виждах врата, която се тупка волно, а зад нея ослепяващи лъчи надничаха да зърнат тъмен силует, който стоеше пред мен. Не виждах лицето му, защото светлината биеше в очите ми. Тогава ми стана студено. Бях бос и стъпвах  по пясък. Очите ми се насълзиха. Аз не виждах, но знаех, че това, за което щях да плача “у дома” е пред мен. Краката ми престъпват, сами, на пред, а между пръстите ми се просмуква пясъка. Доближавам тази странна врата с предпазливи стъпки и пресягам ръка, за да достигна своята мечта. Но вместо да я докосна, пръстът ми потъва в нея. Тя изчезна.

 Излизам от неподходящият си транс и постепенно различавам отвратителните отблясъци на противната кръчма. Сякаш не са десетки, а хиляди мерзавско- угоднически премляскващи животни.

  Опитваш се да се задържиш в плен на транса, но някой сякаш крещи в ушите ти “ Събуди се Дороти! Тя идва и е неповторима. Тя не е сън!”

  Тогава разбираш, че някакъв мелодичен глас се носи между моторетно- грубата върволица от хора, която сякаш е дошла да говори. Разсеяна, весела, опиянена тълпа пред теб, около теб, навсякъде. Лудостта напира в гърлото ти, но колкото и да е близо краят на любовта, тя още не е горяла, колкото и да си тъжен, още не си разбрал колко ще си щастлив. Не мисли за любовта, която предстои. Тя е най-красивото, което строи от гласа на певицата, която излиза в този макар още труден момент.

 Една нисичка певица в края на залата излиза и в мига узнаваш, че си дребнав, защото мислиш само за своите проблеми.

 Тя запя и ние вече не сме в кръчма, а в изящна зала, а тя сякаш пее за твоето сърце, за твоята болка. Страхуваш се да се огледаш, защото знаеш, че нейният магнетизъм е покосил и тях- хората около теб. Те изживяват своите страдания  в любовта с нейните. Тя е пее невероятно и всички мълчим, защото нещо в нас гори. Не се плашете- това все проникваща любов, която гори вечно.

 Аз виждам, в проблясъците изкривени от полупразната ми чаша с вино, ураган с глас на ангел. Торнадо, което искаш да те помете. Слушаш и не можеш да повярваш на късмета си. Тя е онзи глас, който раздира душата, когато сърцето ни слуша “She’s like the wind”, тя е огънят от болезнено капещата факла на  Прометей, тя е музата разтърсила основите на  Ботичели. Тя ни прави по-добри. Аз чух ангелският и глас, когато сърцето ми бе разпилян порцелан. Тя е нашата неутолима жажда за  любов, завинаги.