НЕБЕСНИ СЪЩЕСТВА

(1-ва част)

Макс застава пред вратата и вдига обутия си в черна кожена ръкавица юмрук. Понечва да замахне, но се спира на милиметри от дървената порта. През порцелановото му лице преминава арогантна усмивка. Всъщност всичките му усмивки са арогантни, но искрени. Това може да му се признае – не е фалшив.

Отпуска юмрук и чука на вратата. Почуква отново и се разкикотва като малко дете. Макс знае по-добре от това, че истинското му име не е Макс, че никой няма да му отвори в три часа сутринта. Просто досега не е чукал на ничия врата, иска да види какво е усещането. Потърква слепоочието си и натиска дръжката. Ключалката изщраква и пропуска нахалния гостенин. Макс вдига ръце и с извинителен тон казва на въздуха:

– Почуках!

Усмивката му изчезва толкова бързо, колкото се появи.

В хола е тъмно като в рог и дори туловищата на масивните мебели от най-скъпи материали не личат в мрака. Прозорците са залостени и не пропускат бледата лунна светлина.

Макс обаче вижда в тъмното и тези неща не му правят впечатление. Той се хвърля на креслото и кръстосва крака. Силната миризма на кожа направо го убива! Прокарва нокти, скрити под ръкавицата, и се усмихва. Как му се иска само да разкъса проклетото кресло! И кой ще му попречи...?

Ентусиазмът му изчезва толкова бързо, колкото се появи.

Стълбите са покрити с червен килим. Макс няма как да не се усмихне на този... щрих. Той прави лек поклон на прага на стълбището и с балерински стъпки се отправя нагоре. Забелязва, че на втория етаж има цели три огледала. Като се заглежда обаче вижда, че това е едно огромно огледало, закриващо цялата стена. Застава пред него и най-сетне разбира, че това си е цяла огледална стена. Разкикотва се – струва му се смешно някой да си има вкъщи хем кожени мебели, хем червен килим, хем огледална стена. Макс обича да се крие в огледалата – няма нищо по-забавно от това, а и хората направо полудяват като видят чужд образ в огледалото. Макс има да ги попита нещо:

Смятате ли, че се познавате толкова добре? Истината е, че огледалото знае повече за вас, отколкото можете да си представите. Макс знае за вас повече, отколкото можете да си представите. Откъде знаете, че това, което виждате не сте самите вие?!

С нежелание подминава огледаната стена. Ето че пропуска поредно забавление – нито разби вратата, нито разкъса креслото, нито се скри в огледалото.

Лошото му настроение обаче преминава толкова бързо колкото дойде.

Вратата има златна брава. Макс иска да се разсмее, но трябва да е тих. Трябва да е тих, ако иска да се забавлява. Ключалката, чула мълвата, че ключалките в тази къща не се противопоставят на този Макс, покорно изщраква. Макс обгръща златната топка с черната си кожена ръкавица и се промъква в стаята. Затваря вратата след себе си. Прави му впечатление огромното легло. Ако има някой на този свят, който може да оцени толкова добре както помийната яма, така и пухеното легло, то това е Макс. Той пуска усмивката си и приглажда назад червеникавокафявата си коса.

Хубава жена, хубав Макс.

Приближава се до леглото и пада на колене пред спящото лице, което съзират черните му очи. Той впива поглед в клепачите на Оливия (така той мислено кръщава мис Принцесата на този дом) и чака. Започва да брои.

10... 9... 8... 7... 6... 5... 4... 3... 2... 1...

Шляп! Макс може да чуе как изшляпват клепачите на Оливия, когато хвръкват нагоре. Очите ѝ са сиви, колко скучно! Макс отегчено подпира глава на лакътя си, следейки лениво как Оливия мята чаршафите настрани и пищи.

Харесва му косата ѝ – нейната е малко по-светла от неговата. Ако не беше невъзможно, щяха да бъдат брат и сестра. Харесва му и това, че спи гола – нищо, че е толкова кльощава. Поне вижда кокалите, които ще изгризе.

Оливия се присламчва за прозореца и пищи като аларма. Макс веднъж задейства една аларма и хич не му хареса. Разби я и я изхвърли през прозореца. Тя продължи да вие и Макс полудя. Той не понася подобни изкуствени звуци.

Прескача леглото и се озовава точно пред пищящата Оливия. Слага ръце на корема й. Луксозната кожа на ръкавиците зацвърчава и се стопява. Оливия крещи от болка, ръцете на Макс се отпечатват върху кожата ѝ. Тя припада от болка в същите тези ръце. Макс харесва допира на момичешкото тяло до себе си. Притиска го до гърдите си и гладът му отстъпва на умилението. Той заравя глава между малкият ѝ бюст, а после ѝ в черната ѝ коса. Харесва му женската миризма на шията ѝ. Отдръпва Оливия от себе си и се нацупва по детски. Не иска да я яде. Не иска и да отслабне като нея. Мята я на леглото като парцалена кукла и захласнато наблюдава отпечатъците от ръце, оставени върху розовата ѝ кожа.

Поглежда дланите си – има нужда от нови ръкавици.

Изведнъж нещо привлича вниманието му. То стои на нощното шкафче на Оливия. Макс се претъркулва през леглото и грабва предмета. Сред купища финтифлюшки, шноли и розова хартия се мъдри малък декоративен часовник, украсен с комични тумбести ангелчета. Очите им са огромни, дупетата им са лъснали, а крилата им са като на кокошка.

Макс зява ангелчетата и избухва в гръмогласен смях. Чут от нормално човешко същество, този смях би причинил най-малкото инсулт. Макс имитира физиономиите на херувимчетата и пъхва часовника в дълбокия си джоб.

– Ще го покажа на следващия ангел, който срещна.

Изведнъж Макс забелязва как през вратата нахлуват двама души – мъж и жена. Мъжът, неговият любимец Вики, насочва пистолет срещу него и го прострелва в рамото. Непохватно – естествено целта му беше съвсем друга.

– По-полека Викс, че пак ще трябва да сменям тяло...

Макс изтупва рамото си. Усмивката му е мрачна, няма и следа от предишната му детинска радост. Поредната гумена маска е разкъсана.

– Разкарай се! – крещи Вики, треперещ под черния сатенен халат. Жена му се тресе зад него. Зад нея вече се блъскат горилите на Принцесата. Те какво, да не би да спяха в родителската спалня?

Горилите=бодигардите, носещи черни очила, вадят своите автомати – черни, масивни, тежки. Насочват ги срещу Макс. Той не им обръща внимание. Приближава се към гардовете и те стрелят по него. Макс го боли ужасяващо, но търпи. Усеща, че се влачи към гардовете и семейството на Принцесата. Поема си дъх и прави последните крачки. Отмъква очилата на най-едрия бодигард (какво да се прави, обича сувенири) и ги нахлузва на собствените си очи.

Дали му отиват?

– РАЗКАРАЙ СЕ ОТ КЪЩАТА МИ, КАНИБАЛ!

Макс вдига ръце, тромаво прескача леглото и пред ужасените погледи на:

– бащата;

– майката;

– горилата без очила;

– горилите с очила;

докосва хилавата гърдичка на Оливия.

Прострелват го в крака и пред него се образува малка кървава локвичка. Макс не иска повече куршуми и непохватно се премята през прозореца. Стъклото се чупи съвсем лесно и пропуска нападателя си. Макс се приземява на улицата (такава огромна къща, а пък си имат само заден двор, мисли си Макс). Костта, някоя от многото в крака му, се поддава на напрежението и се прекършва.

Вече не може да използва единия си крак.

– КАНИБАЛ, КАНИБАЛ, КАНИБАЛ... – крещи с пълно гърло Викс.

Макс скърца със зъби. Ама че глупак. Той не яде от собствения си вид. Никога. Ама че гнус би било! Все едно хората са канибали, само защото ядат животни?!

– КАНИБАЛ, КАНИБАЛ, КАНИБАЛ...

– Млъквай да му се не види, аз дори не съм човек!

Слава на Вики, че най-сетне млъква.