– Какво правиш?
Да чуе нисък, почти ръмжащ и определено човешки глас, беше последното нещо, което Лизи очакваше. Да види Сам Казра, гол до кръста, зад себе си беше дори по-стряскащо. Толкова, че да изпусне ножа, за да покрие очите си с ръце. И пак не достатъчно бързо. Беше убедена, че гледката се беше запечатала в съзнанието й и скоро нямаше да изчезне.
– Сам! – възкликна възмутено. Лицето й гореше, само че не бе сигурна дали защото се уплаши от него, или защото стоеше в този вид пред нея. – Не ме стряскай така! Можех да те нараня!
– Как? Като хвърлиш ножа на земята ли? – попита я Казра.
Нямаше да го „хвърли“, ако той се обличаше – като нормалните хора. Извръщайки глава настрани и усещайки как страните й запариха дори повече, Лизи се приведе и вдигна оръжието.
– Какво правиш тук толкова късно? – попита го, без да го поглежда.
– Работя. – отговори й, а в същото време тъмнината около нея се разсея от светлината на атеш. – Какво ти се е случило? Как си се изгорила така?
Ръката. Говореше з ...