По някое време все пак излязоха от банята. Елизабет се чувстваше ленива и отпусната, и то не само заради физическите упражнения в тренировъчната зала. И докато двамата със Сам се разделяха, тя не можеше да спре червенината да стопли лицето й, когато си даде сметка, че се бе къпала с мъж. И че бе правила и други неща под душа с мъж. И че… Че практически го бе помолила да я вземе още там.
В Рива нещо такова щеше да е напълно скандално и да предизвика поне една-две дами да припаднат. Една жена се отдаваше само и единствено на съпруга си. Преди първата й брачна нощ дори целувките бяха нещо греховно, какво ли оставаше да докосваш голо мъжко тяло, колкото и красиво да бе то. Повечето млади жени не знаеха въобще какво ги очаква, като майките им ги дръпваха настрани преди сватбата и с много метафори и срам им обясняваха, че ще бъде неприятно, но е техен дълг да го изтърпят. Поне това се бе случило с Александра – друго момиче, което се бе движело в нейния кръг, преди да се омъжи. След това намери компанията на други омъжени жени много по-интересна от тяхната, но не и преди да им потвърди, че майка й е била права.
Така че Елизабет знаеше, че ще боли в началото. Не я интересуваше. Не й пукаше, че днес го събори и целува по време на тренировката пред всички, нито пък че някой може да сметне за срамно онова, което се случи в банята на стражите. Не я беше грижа, че той вероятно е имал стотици жени преди нея, а тя е напълно неопитна. И нямаше значение, че не са женени и е много вероятно той да се отегчи от нея или пък просто да я надживее. Тук и сега Сам обичаше нея, а тя – него. Обичаше го толкова много, че искаше просто да сподели всичко с него – сърцето, тялото, живота си. Затова и не се боеше от болката, дори и да не беше само в началото, а в главата й не спираше да звучи задъханият му глас да шепти „Довечера.“, сякаш самият той няма търпение.
И всичко щеше да е чудесно, ако през остатъка от деня Сам не изчезна. Беше обичайно да е зает през целия ден, но винаги намираше поне пет минути преди вечеря, за да се види с нея, а ако не успееше – задължително сядаше на масата с нея и Рамая, за да се нахранят. Дори когато Елизабет не искаше да го погледне, защото научи, че през цялото време я е лъгал, пак я наглеждаше упорито. Само веднъж не бе намерил удобен момент да й каже, че излиза и тогава й бе пратил джирд с бележка. Но сега бе все едно се е стопил във въздуха.
На вечеря покрай нея и Рамая се бяха скупчили момичетата, които бяха присъствали на тренировката. Лизи се бе превърнала в нещо като техен герой, понеже не само се биеше, но и бе победила капитанът на стражата им в спаринг. При други обстоятелства Елизабет щеше да се чувства неудобно от цялото това внимание, като вътрешно е поласкана, само че в момента просто не можеше да се съсредоточи върху хилядите им въпроси, предлагайки им утре просто да се присъединят към тренировката. За щастие, Рамая, усетила все по-лошото й настроение, отново й се притече на помощ и с лекота пое разговора, оставяйки Лизи да затъва в мрачните си мисли.
Дали не беше прекалила по някакъв начин? Или пък да беше сбъркала? Бяха прекарали три месеца заедно в съня, но имаше съществена разлика във всичко, когато се случваше на яве.
Или пък… Какво, ако за него всичко това бе някаква игра и сега, като тя бе готова, той просто бе загубил интерес? Още докато мисълта се заформяше, Лизи вече я отхвърляше. Сам я обичаше. Тя беше повече от сигурна в това, защото го доказваше непрекъснато. Но ако не беше това, оставаше само една-единствена възможност.
Онази жена го бе повикала при себе си.
Храната се превърна в пепел в устата й, изгорена от гнева, който започна да я души. Осъзна, че всички изведнъж са я зяпнали стреснато, затова се извини и си тръгна, бързайки към стаята си.
Трябваше да се свърже с Чарли. Вероятно вече бе късно и Сам бе при нея, но все още имаше какво да се направи. Лизи започна внимателно да съставя в ума си точно какво искаше да каже на мошеника, опитвайки се по този начин да игнорира парещата болка в гърдите си. Не се получи и само след миг вече дори не виждаше къде ходи заради сълзите, които щипеха очите й. Спъна се на едно от стъпалата, удряйки коляното си в ръба и ожулвайки дланта си, но приветства физическата болка, защото поне за секунда я разсея от онази вътре, докато си представяше как онази жена го докосва, както Лизи го докосваше, а после го пребива до кръв.
Беше готова да крещи, когато изкуцука до стаята си. Отвори рязко вратата и застина, щом я лъхна аромат на цветя. Елизабет избърса очите си и ахна тихо.
На малката маса, осветени от трептящата светлина на поне десет свещи, наредени из стаята, имаше ваза, пълна с камелии, маргаритки, лалета и поне още четири вида цветя, които изпълваха тясното помещение със свежест, каквато не бе усещала, откакто бе в Хайрани. Лизи пристъпи към тях и точно тогава сенките в ъгъла до прозореца се раздвижиха и разкриха Сам.
– Амара? – попита я, а в следващия миг се озова до нея, гледайки я разтревожено и намръщено: – Какво се е случило? Добре ли си? Кой те нападна?
Елизабет се опита да отговори, но от гърлото й излезе единствено някакъв нечленоразделен звук. Да го чуе и да го види тук, пред нея, да осъзнае, че не е при онази жена, предизвика такова силно облекчение, че изведнъж тялото й натежа толкова, сякаш костите й бяха изчезнали. Извика и още сълзи, които тя опита да скрие, като сведе поглед. Сам обаче се доближи още и внимателно повдигна брадичката й с пръст, карайки я да го погледне.
– Стълбите. – успя да му каже задавено. – Паднах по стълбите. Това е.
– Паднала си? – повтори объркано, след което изръмжа заплашително, но в същото време внимателно избърса с палец бузата й: – Кой те бутна, амара?
– Никой. – поклати глава тя. – Спънах се.
– Ти не се спъваш и не падаш. Прекалено гъвкава си и балансът ти е добър. – изтъкна й Сам.
Не и когато изобщо не виждаше къде ходи, помисли си тя и опря чело на гърдите му. Нямаше начин обаче да му каже това, защото тогава щеше да й се наложи да обясни защо не е внимавала и в крайна сметка да признае, че се е паникьосала, че той е при господарката.
– Днес се спънах и паднах. – каза му.
Той обви ръце около нея и целуна косата й, а Лизи въздъхна и притвори очи, позволявайки на топлината и близостта му да прогонят и последните следи от тревогата й. Щом това се случи, тя обърна глава към цветята и каза:
– Красиви са.
– Харесват ли ти? – попита я, а в гласът му можеше да долови леко притеснение: – Не знаех кои харесваш.
– Затова ли взе от всички? – усмихна се леко.
– Има още два – три вида, но те не цъфтят сега. – оправда се Сам, преди да я попита: – Уцелил ли съм с някое?
Елизабет вдигна лице към него и го целуна нежно.
– С всичките.
Очите му светнаха от задоволство и леката, арогантна усмивка се появи на лицето му, преди да се наведе и да плени устните й в една прекалено кратка целувка.
– Това е добре. – заяви й: – Защото имам още изненади за теб.
– Още? Сам, само цветята са стрували малко състояние… – запротестира тя.
– Щях да взема повече, ако бях сигурен, че ще ги харесаш. – усмивката му стана дори още по-широка, когато леко се отдръпна от нея, за да й посочи към кутия, която стоеше зад една от свещите на масата: – Там е другата изненада. Искаш ли да я видиш?
Елизабет се разкъсваше между това да го смъмри, че харчи толкова много пари за нея, и радостта, че е отделил време, за да й направи подарък. Накрая се предаде, ухили се и отиде от другата страна на масата, където с любопитство огледа кутията от твърда хартия. Като я отвори, усмивката й стана още по-широка. Беше малка торта с бял крем и много плодове. Същата, която винаги си бяха взимали с Марго и Франсис в Рива и която Сам й даваше да хапва в сънищата.
Елизабет обра малко от крема с показалец и го облиза с доволен звук.
– Любимата ми.
– И съвсем истинска. – допълни, след което отиде до гардероба и го отвори, измъквайки от вътре две чинии, една с плодове и една със сушени меса, които остави на масата: – Тук почти няма никакви мебели. – изпротестира и се наведе под масата, откъдето извади бутилка вино и две чаши: – Може би трябва да добавим още някакви мебели. Има ли още нещо, което да искаш да имаш в стаята, амара?
– Още нещо? – повтори с леко притеснение, докато все още се опитваше да осмисли, че е скрил храната в гардероба.
– Да, още нещо, освен леглото. – поясни невъзмутимо Сам.
Елизабет го прикова с поглед.
– Ти? – попита невярващо. – Ти си „тайният благодетел“?
Сам я погледна така, сякаш обмисляше дали да не отрече, но в крайна сметка доста внимателно кимна:
– Да.
Девойката продължи да го зяпа с тайна надежда той да се засмее и да й каже, че се шегува. Но Сам не го направи. Защото беше абсолютно сериозен. Лизи потърка лицето си с ръка.
– Естествено. Взел си легла и дюшеци за целия храм, защото си искал ти да спиш на широко легло. Разбира се. Какво по-логично от това?
– Исках да спя в едно легло с теб. – поправи я.
Елизабет го изгледа през разтворените пръсти на ръката си. Възнамеряваше да му обясни съвсем точно защо не може просто така да пръска толкова много пари за нещо подобно, но тогава видя напълно откритото му и леко несигурно изражение. Лизи въздъхна, отпусна ръце до тялото си и се подпря на стената.
– Голям си шемет, знаеш ли?
– Да. – съгласи се с нея Сам някак прекалено бързо, макар много очевидно да не бе сигурен с какво точно.
Тя неуспешно опита да не се усмихне. Даже се засмя.
– Хората обикновено не правят така. – каза му. – Мисля, че дори героите в любовните романи не правят така.
– Аз съм уникален. – заяви й. Смехът й отново извика наглата му усмивка. – Та? Да поръчам ли още нещо? Може би бюро или още един шкаф?
– Не! – отсече през смях. – Никакви неща повече! И без това няма къде да ги сложим.
– Тогава нещо друго? Може би още цветя? – предложи й, а тя започна да клати глава още при първите му думи. Сигурно това го накара да пристъпи до нея и да я прегърне през кръста. – Нищо не е прекалено много, щом е за теб, амара. Само ми кажи. – придърпа я по-плътно към себе си: – Не искам никога да те загубя.
Тя обви ръце около силното му тяло и започна инстинктивно да го гали по гърба в опит да го успокои. Смяташе го за безстрашен, но понякога в бронята му прозираше дупка – това, че не е достоен или достатъчен. Че трябва непрекъснато да доказва пред нея, че има какво да й предложи, ако само някак преглътне, че е той.
– Не искам нищо, Сам. Нямам нужда от нищо. Казах ти и преди – не ме интересува дали ще живеем в дупка под земята, стига да си до мен. – сърцето му започна да барабани под ухото й. Лизи се сгуши дори по-близо. – Нуждая се единствено от теб. И докато ме искаш до себе си… – тя преглътна и продължи тихо: – Докато ме искаш до себе си, няма да ходя никъде.
Сам също обви ръце около нея и вдиша дълбоко. Сякаш се опитваше да подуши аромата й, въпреки че в това тяло не можеше да го усети. Беше й признавал колко много му липсва това и успокояващото усещане, което само тя можеше да му даде.
– Обичам те, Елизабет. – чу дрезгавият му глас в ухото си: – Ще направя всичко, което поискаш, освен да си тръгна. Никога няма да си тръгна, амара. Винаги ще съм до теб.
Тя го стисна по-силно.
– Винаги е много дълго време. – промълви. – Не е нужно да ми го обещаваш. И сега ми е достатъчно.
– Винаги. – повтори й твърдо Сам, след което се наведе и съвсем нежно докосна устните й със своите. – Свиквай, амара, защото няма сила, която да ме накара да те пусна.
Елизабет се усмихна и проследи с показалец контура на решително смръщените му вежди. Изглеждаше направо страшен и определено готов да се кара с нея, ако тръгне да му възразява, и точно това я сгря отвътре, точно колкото и думите му. Пръстът й се спусна надолу по носа му и накрая погали устните му.
– Щеше да звучи романтично, ако не се чудех дали ме заплашваш. – не се стърпя да го подразни.
– Изтъквам факти. – заяви й Сам и добави доста по-меко: – Твой съм, Елизабет. Ако ме искаш.
Неин. Още си спомняше онзи техен разговор, когато го попита дали не иска да принадлежи на някого, а той категорично отказа. Тогава нямаше представа през какво му се налагаше да преминава, а сега, след като знаеше… Тя го прегърна през врата и го целуна. Бавно. Нежно.
– И аз съм твоя, Сам. – прошепна до устните му.
Дъхът му секна за миг. Лизи можеше да види първо неверието, което пробяга през лицето му, а след това и задоволството, с което беше заменено. В черните му очи се появи светлинка и на устните му изгря онази вълча усмивка, която тя свързваше само и единствено с него.
– Добре. – каза й и я целуна: – Защото няма да те деля. С никого.
Елизабет се ухили.
– Това значи ли, че не си почитател на многоженството тук?
– Не. – заяви й.
Този път устните му плениха нейните доста по-настоятелно. Сякаш се опиташе да я убеди, че и тя не е почитател и той и е достатъчен, че няма нужда от друг. Мислите на Лизи изхвърчаха от главата й, преди да успее да му каже, че не е нужно да я убеждава. Че тя знаеше.
Целувката му караше пламъци да обхващат тялото й и изпепеляваше и последните следи от разума й. Лизи не искаше нищо повече от това този миг никога да не свърши и точно си го помисли, когато Сам се отдръпна от нея. Двамата паднаха назад в леглото, а устните му отново намериха нейните.
Всяка негова целувка я опияняваше, всяко негово докосване я събуждаше за живот, за още от него. Сам я съблече с нетърпение, а после се изправи на колене пред нея, пресегна се зад себе си и с едно движение издърпа ризата си през глава, захвърляйки я настрани. Тя плъзна поглед по тялото му, прехапала устна, а после се пресегна и прокара ръка по гърдите и плоският му корем, наслаждавайки се как мускулите му се напрягат под пръстите й, обожавайки силата му, която контролираше заради нея.
Неин. Наистина беше неин. А тя искаше да бъде негова. Изцяло. Напълно.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay