– Съжалявам, Елизабет. – извини й се, за това, че й разказа. За това, че влезе в живота й, правейки я част от всичко това. След което все пак вдигна поглед, спирайки го на искрящите й от гняв очи. – Съжалявам.
Осъзнаването, че това беше мига, в който всичко приключва, го смаза.
– Недей. – отсече тя, изражението й дори по-ядосано от преди. Сам затвори очи. Нечистите да го вземат, наистина я губеше. – Ти може и да си оръжието, но не си ръката. Не се извинявай за нещо, което не зависи от теб.
Сам отвори очи и я погледна объркано. С хвърлящи сини искри очи Елизабет се приближи до него и обхвана лицето му с хладни длани, сякаш да се увери, че е приковала вниманието му. Все едно можеше да гледа някъде другаде в момента.
– Няма да бъде винаги така. – каза му твърдо. – Един ден ще бъдеш господар сам на себе си. Обещавам ти го. И ако тогава сам направиш нещо такова – тогава ще съжаляваш. Но не и преди това. Не и пред мен. Ясно?
– Ясно. – повтори малко като на сън.
– И престани да се тревожиш, ч ...