Сам се бе подготвил да настоява, така че сега побърза да се възползва от съгласието й. Туптящата болка зад очите му все още не бе утихнала след предните му опити да сподели информация, но това нямаше да го спре. Трябваше да я накара да разбере.
– Мога да я нападам и да я раня. – започна директно, въпреки че всяка дума излизаше с борба от устата му. – Не мога да говоря за… – млъкна и тръсна глава като куче, след което реши да изостави тази тема и да се съсредоточи върху важното, като започне с изясняване на недоразумението, което се беше получило: – Не е чаровна, амара. Използва… Има нещо като чар. – изръмжа с усилие: – Омайва хората. Не мога да я… – болката избухна зад очните му кухини, карайки го да си поеме отсечено дъх. – Не мога да я убия. – усети как нещо горещо покапа по брадичката му, а в същото време Лизи вдигна най-сетне поглед към него. – Има перла. Моя е. Не мога да я… докосвам. – изплю и последната дума и пред погледа му всичко причерня. Имаше чувството, че сърцето му едновременно пропуска удари и бие твърде бързо. След няколко мига, в които се концентрира върху това да продължи да диша, най-накрая успя да фокусира зрението си върху Лизи. – Питай.
Елизабет прехапа устна притеснено. От носа му шуртеше кръв, очите му се бяха зачервили все едно някой го душеше, а лицето му бе по-бледо от корабно платно. Пресегна се и започна да бърше кръвта с ръкава, който не бе изцапан от нейната. Сам затвори очи с изражение, сякаш само докосването й му носеше облекчение.
Гаеш – така Чарли бе нарекъл забраната на Сам да говори за вещицата. Лизи и преди бе виждала, че му коства голямо усилие дори да й сподели по някоя дума, но в момента изглеждаше на ръба да припадне. Или да умре.
– Искаш ли да седнеш някъде?
– Не. – погледна я и повтори дрезгаво. – Питай ме, Елизабет.
– Аз съм ти ядосана. Не те искам мъртъв. – каза му и се огледа. На няколко крачки от тях от едната страна на улицата имаше нисък зид, който ограждаше малка градинка с трева и цветя. Лизи хвана Сам за ръката и го дръпна натам. – Ела.
Той се остави да бъде отведен. Не й харесваше как ръката му държи нейната хлабаво и как преплита крака. Щом стигнаха зида, Лизи му помогна да седне, макар да бе наясно, че ако паднеше, нямаше да има силата да го задържи. Ако не друго, то кръвта бе спряла да тече от носа му. Поне докато Сам не я погледна право в очите и не каза:
– Тя е демон, Елизабет. Силна е. Много.
Тя въздъхна, когато нови капки кръв покапаха по ризата му. Приличаше на жертва на брутално убийство.
– Престани. Не ми казваш нищо ново. – информира го и започна да го бърше наново. – Чарли вече разучи миналото й. Или по-точно липсата й на такова. Един ден просто се е появила в Ан Налат заедно със слугите си. Всеки един от тях й е отдаден. – погледна го. – Неестествено отдаден. И въпреки че никой не е чувал за нея, някак успява да си намери място в имперския двор, без нито един въпрос коя е и откъде е дошла. Очевидно е, че контролира някак хората. Затова и не споделях нищо за разследването в храма нито с гвардейците, нито с Тамеш – не знаех дали няма да стигне до нея. – кръвта му започваше да слепва ръкава й. Искаше й се да има малко вода. – Беше ми казал, че тя те контролира с онази част, която ти липсва. – стисна челюст и довърши през зъби. – Днес видях перлата на врата й. Трябваше ми ей толкова, за да я откъсна.
Сам не знаеше какво да каже. Бе достатъчно зле, че тя е наясно, че е подвластен на Малора. Мислеше, че ще чувства срам, когато й признае, че вещицата носи частта от него самия, с която го контролира, но сега мисълта, че Лизи може наистина да вземе перлата и да го освободи, завъртя главата му. Той си наложи веднага да се върне в реалността.
– Тя е бърза. – каза, а кръвта отново рукна по лицето му. – Нямаше да успееш. Не и ако е концентрирана върху теб. – но после надеждата отново си проправи път: – Но ако е разсеяна…
– Каквато щеше да бъде, когато и Чарли се намесеше. Бяхме приготвили смес с акантус, каквато страшниците ползват срещу демони. Щях да я хвърля в лицето й, а Чарли щеше да помогне с магия. Щеше да я забави достатъчно, за да ми даде шанс да я убия. – Лизи изсумтя и просто откъсна парче от долната част на туниката си, което му натика в ръката, а после вдигна ръката му към носа му. Седна на зида до него, запазвайки достатъчно разстояние, за да не го докосва. – Ако страшниците могат да хващат и избиват демони, значи аз и най-добрият магьосник, когото познаваш за двеста години живот, също ще успеем. – сви устни. – Щяхме да успеем.
Последните й думи зазвъняха в главата му.
Откакто я видя на сцената, само реагираше, подчиняваше се на инстинктите си да я предпази на всяка цена. Ако бе поспрял за секунда, за да помисли, щеше да се досети, че двамата с Флетчър имат план. Дори безразсъдния Чарли нямаше да й позволи да се изпречи срещу демон без някаква подготовка. А ако той пазеше и гърба й?
Мошеникът се влачеше след Сам като досаден обрив от почти десет години. За това време убиецът бе научил, че трудно можеш да намериш по-добър съюзник, дори когато се преструваше на пълен глупак. Казра никога нямаше да го признае, но поне веднъж Чарли се бе явявал разликата между успеха и провала на мисия.
А Лизи? Умът й сечеше, адаптираше се, беше бърза и ловка и бе практически невъзможно нещо да я стресне или разконцентрира по време на битка. Това бяха важни качества за всеки добър боец, но Сам се бе постарал да я превърне в нещо много, много повече от това. Ако го поискаше, неговата амара можеше да бъде не по-малко опасна от Ка‘Раим или Флетчър.
Изведнъж осъзна, че тя и Чарли са могли да успеят. Само ако той не беше там да им попречи, сега можеше да е свободен. Дори не можеше да си го представи.
Погледна към Елизабет. Седеше на две педи от него, но със същия успех можеше да ги дели двадесетметрова пропаст. Искаше му се да може да я прегърне и да й се извини, да й каже… Какво изобщо можеше да й каже? Тя се бе изправила срещу демон за него. Била е готова да умре. За него. Нямаше достатъчно думи. Никога нямаше да има.
В гърлото му пак се бе появила странната буца, дори докато от гърдите в цялото му тяло се разливаше топлина. Той сви ръце в юмруци, за да не се пресегне и да я прегърне. Знаеше какво е да не искаш да бъдеш докосван, но въпреки това да го правят.
Все пак искаше поне да й благодари, но преди да успее дори да прочисти гърлото си, тя заговори:
– Извинявай, че намекнах, че ти харесва. – Лизи вдигна лице, за да го погледне. – Да си под неин контрол. Беше грешно, беше… отвратително. – сбърчи нос и поклати глава, отново свеждайки поглед към краката си.
Нямаше никакво оправдание. Просто бе искала да го нарани. Да си отмъсти. И въобще не й харесваше да изпитва такива неща към него. Обичаше го, нечистите да го вземат. Обичаше го повече от всичко. И знаеше, че той също я обича – повече, отколкото някога е обичал каквото и да е. Затова сега се опитваше да й го докаже, като й споделяше информация за вещицата, търпейки болката. Преди днес това щеше да й е достатъчно. Сега? Сега беше късно. Просто… тя никога нямаше да е на първо място за него. И да осъзнае това…
Премига бързо няколко пъти, за да се отърве от сълзите, и прочисти гърлото си.
– Не знам през какво си преминал, Сам. Не знам какво ти е направила, за да сме тук сега. Мога само да си представя.– по мъченията от сънищата и болката, която изпитваше – която той й предаваше от собствените си спомени, понеже не бе преживявала нищо подобно до онзи момент. Стисна ръце между колената си, за да не се изкушава да мачка туниката си. – Но ако нямаш заповед да я пазиш и не ти е забранено да я нараняваш? Можел си да наемеш хора, които да я разсеят. Имаш средствата като Ираж да наемеш цяла армия. Можел си дори да превземеш тялото на някой от командирите на страшниците и да насочиш целия Орден насам. Можел си да кажеш на някого – на Чарли – какво е тя, щом успя да го кажеш на мен. – пое си разтреперано дъх. – Но не си. Вместо това… – гласът й изчезна и й бяха необходими няколко мига, за да си го върне. – Предпочиташ да ме изгониш, Сам. Предпочиташ да ми вземеш всичко, което успях да намеря тук. Предпочиташ да се откажеш от мен. – отново замълча. Потърка устни с ръка, за да спре треперенето им. И те не искаха да изрекат следващите думи, но трябваше да бъдат казани. Дори и след тях от Елизабет да не останеше нищо. Погледна го и прошепна задавено: – Обичам те, Сам. Но не м… Не мо… – тя изхлипа и стисна очи, за да не вижда изражението му. Нямаше да понесе болката му. Нечистите да го вземат, тя бе не само чудовище, но и страхливка. – Съжалявам. Съжалявам, но не мога, Сам. Не мисля, че мога. Мразя в какво се превръщам. Не искам да ти казвам повече такива неща. Не искам да си ги мисля вече. Заслужаваш повече, но аз… – заклати глава и се обгърна с ръце. – Няма да мога. Прости ми. Моля те, прости ми…
Сам си мислеше, че познава болката във всичките й вариации и измерения. Тя беше първото усещане, което изобщо беше изпитал и спокойно можеше да твърди, че му се е наложило да мине през всичко, което я причинява през годините. Мислеше, че отдавна е спряла да го тревожи.
Оказа се, че се е лъгал.
Без дори да го докосне с пръст, само с няколко думи, в които му каза, че наистина ще си тръгне от живота му, Елизабет му показа, че не знае нищо за страха и болката. Беше сигурен, че ако сега излезеше от тялото, същността му нямаше да е прорязана от сребърни пукнатини от нанесените от нарушаването на забраната рани просто защото от него нямаше да е останало нищо.
Не можеше да я загуби. Всичко друго, но не и нея. Отказваше.
Преди да се е усетил, вече бе стопил разстоянието между тях и се пресягаше да я прегърне. Тогава се поколеба за миг, но рамената й се разтресоха от плача, който се опитваше да потисне. Сам просто я притегли към себе си, а Лизи веднага се сгуши в гърдите му. Стисна ризата му в юмруци, сякаш се молеше това да е достатъчно да изтрие последните часове и всичко да е по старо му. Той я притисна по-силно, целуна върха на главата й и остана притиснал устни в меката й коса.
Той беше виновен за всичко това. Елизабет никога не бе казала и една дума, нито веднъж не бе показала колко много й коства всичко това, че той бе избрал да се залъгва, че всичко е наред. Беше по-лесно да си затвори очите и да се преструва. Да търпи. Правеше го цял живот.
Кълнеше се пред всички, че иска да я предпази. Кълнеше се и пред себе си, но истината беше, че знае, че я наранява. В името на Боговете, съвсем скоро й бе посегнал в съня по нареждане на вещицата. Затова непрекъснато се колебаеше дали да не я освободи от себе си и да й даде шанс да бъде щастлива. Затова днес му се прииска да размаже физиономията на Чарли, когато му каза, че ако не може да я направи щастлива, да избере нея, най-добре ще е да я остави – защото знаеше, че е прав.
Беше се отказал да се бори, но по-лошото беше, че бе предал Елизабет. Тя бе всичко красиво в света му. Обичаше го въпреки всички причини да не го прави. Нечистите да го вземат, дори в момента търсеше утеха в него, когато той бе виновен, че плаче.
– Обичам те, Лизи. – прошепна задавено и целуна отново косата й.
Тя само скри лице в гърдите му, а рамената й се разтресоха по-силно. Сам стисна очи. Бяха започнали да лютят.
Изведнъж предметът, който държеше в джоба на панталона си цял ден, натежа и сякаш започна да пари.
Искаше да се бори. За Елизабет и за себе си. Искаше да бъде онзи, който тя виждаше, когато го погледне. Отказваше да повярва, че вече е късно. Щеше да намери начин. Този път щеше да успее.
Започна да я гали леко по гърба, опитвайки да успокои толкова нея, толкова и себе си чрез докосването. Когато проговори, гласът му все още бе дрезгав.
– В началото, преди повече от столетие, наистина опитах почти всичко, което изброи. Тогава страшниците още прохождаха и не бяха нещо особено, затова събрах първо хора, а после и Сенки. Първият път хората замръзнаха очаровани, а някои дори се хвърлиха на колене в краката й. Един миг и всички бяха просто щастливи да дишат същия въздух като нея. Заповяда ми да ги убия. – каза внимателно, а Лизи притихна в ръцете му. – За това неподчинение прекарах десет години сам в тъмницата й, преди да ми се отдаде шанс за още няколко опита, които завършиха по същия начин. После… После изведнъж ми беше разрешено да изляза. – последната дума го задави, но Сам бързо попи кръвта с парцала от туниката й. – Бях полезен и свободен. Навън. Далеч. – сведе поглед към нея. – Нямах причина, но сега имам. Ти си моята причина, Елизабет.
Тя го гледаше смълчана, несигурна. Сам обгърна с длан малкия й юмрук, с който все още стискаше ризата му над сърцето му.
– Един шанс, Елизабет. Искам един последен шанс. Искам да ми помогнете.
– Да ти помогнем? – повтори тя, без да смее да се надява, че наистина е чула онова, което мислеше, че й казва.
Желанието да се отметне и да накара Чарли да я отведе някъде далеч от тук отново надигна глава, но този път Сам го стъпка. Никога повече.
– Да. Ти и Чарли.
Лизи се вгледа в лицето му. В напрегнатите му линии, в страха и очакването в погледа му, в алената кръв, която бе избила от ъгълчето на дясното му око и която той не забеляза, твърде зает да бърше внимателно сълзите от нейните.
Огромна буца заседна в гърлото й. Сам буквално се убиваше, за да й каже всичко това.
– Ще получиш помощта ни и да не я искаш, Сам. – каза му пресипнало. – Но ако я искаш наистина, трябва да знаеш, че не можеш да се отметнеш, когато стане страшно. Това е нещо, което двамата с Чарли ще довършим с или без теб.
– Няма да се отметна. – обеща й и погали бузата й. – Един шанс, амара.
Някакъв възел се отвърза в гърдите й. Щеше да се бори. За тях. За себе си. И, Боговете й бяха свидетели, тя щеше да направи всичко възможно, за да му помогне да спечели.
Елизабет кимна и наклони глава към ръката му, която все още не се бе отдръпнала от лицето й.
– Добре тогава.
– Добре? – попита я Сам.
Лизи целуна дланта му и кимна отново.
– Да.
– Да. – повтори след нея. Дупката в гърдите му започна плахо да се запълва. – Обичам те.
– И аз те обичам. – прошепна тя и го прегърна. Той застина за миг, сякаш изненадан, но след това обви ръце около нея и я притисна силно към себе си. И за пръв път днес Елизабет най-накрая успя да си поеме дъх. – Боговете са ми свидетели, наистина си представях тази вечер по друг начин. – каза му и скри лице във врата му, вдишвайки миризмата му. Неговата, чиста и позната, без да е задушавана от лепкави парфюми.
– И аз. Бях ти приготвил изненада. – призна й. Помълча малко, след което неуверено предложи: – Съвсем близо е, ако искаш да я видиш.
Елизабет се спря, преди да му каже, че е стигнала лимита на изненадите за днес. Нещо в гласът му й подсказа, че тази всъщност може и да е приятна. Понечи да се отдръпне леко, колкото да го погледне, но ръцете му се стегнаха около нея. Бе само за миг и след това Сам веднага разхлаби прегръдката си, но тя реши да остане точно там, където си беше.
– Каква изненада? – попита го.
Сам се зачуди дали Лизи не си играе с него, но неувереността й беше прекалено искрена. Беше забравила. Той се усмихна леко.
– Ако ти кажа, няма да е изненада. – каза й лукаво. – Е? Искаш ли да я видиш?
Ентусиазмът му извика усмивка на устните на Елизабет. Когато я намери на улицата и се скараха, тя наистина не вярваше, че нещата ще се оправят. Дори в момента не смееше да го повярва. Очакваше всеки момент нещо друго да се обърка, Велахе отново да намери начин да застане между тях. Но както му бе казала – щеше да я убие. Дори Сам да застанеше на пътя й, тя пак щеше да намери начин да го освободи. Така че нямаше смисъл да очаква всичко да се обърне с главата надолу. Не и когато чуваше усмивка в гласа му, като не бе вярвала, че въобще ще го види отново.
– Щом е съвсем близо. – каза му и този път той не я спря да се отдръпне, но побърза да улови ръката й в своята. – Води.