Видя я. Видя я! Лежеше свита на една страна, малко по-встрани от основната група, която бе затрупана от разбитата врата. Хлъзна се по пода и падна на колене пред нея. Роклята на майка ѝ беше изцапана с кръв, по тялото ѝ имаше следи от подметки. Косата ѝ падаше пред лицето ѝ и Елизабет много внимателно я отмести, за да я погледне. 
- Мамо? –повика я и нежно, боязливо я докосна по рамото. 
Тя не отвори очи. Не трепна.
- Майко! – гласът й трепереше толкова силно. 
Сълзите вече я давеха. Жива ли беше? Трябваше да бъде жива. Как можеше да разбере? Не можеше да мисли. Искаше да крещи и не бе съвсем сигурна, че вече не го прави, защото ушите ѝ пищяха от нечий вой.
Дишай, нареди си. Дишай, Елизабет. Паниката нямаше да ѝ помогне. Трябваше да започне да мисли, за да разбере дали майка ѝ е жива. Къде се проверяваше за пулс? Свали ръкавицата от ръката ѝ и неуверено докосна китката ѝ с два пръста. Щеше да се разплаче от облекчение, докато не осъзна, че забързаните удари, които усеща, идват от собственото ѝ побесняло сърце. Изхлипа безпомощно. Чувстваше се толкова дяволски безполезна! С треперещи пръсти и без да ѝ пука, че разголва майка си, издърпа дебелото деколте на роклята ѝ и прилепи ухо до гърдите ѝ. Писъците на чудовищата и крясъците на жертвите им бяха толкова пронизителни, че нищо не можеше да чуе. Затвори очи и се опита да се абстрахира от случващото се покрай нея. И когато усети с кожата си онова първо отчетливо туп, последвано от още едно и още едно, просто прегърна майка си здраво и заплака. 
- Ще се оправиш, мамо. Всичко ще бъде наред, ще видиш. Ще видиш. 
Не знаеше дали успокоява нея, или себе си, но продължаваше да го повтаря – отново и отново, с надеждата да се окаже вярно и този ужасен кошмар най-накрая да приключи. Просто да спре. Страхът й се бе превърнал в нещо живо, с остри нокти и отровни зъби, които впиваше в нея и я правеше толкова безпомощна, че Елизабет не можеше да стори нищо друго, освен да крие лице в гърдите на майка си и да плаче, сякаш ако не виждаше какво се случва около нея, по някакъв начин щеше да го заличи. Една малка част от нея знаеше, че не е разумно да остава тук, ами трябва да премести майка си на по-безопасно място, но остатъка от разсъдъка ѝ крещеше истерично: „Къде, в името на Боговете, е това безопасно място?!“. Искаше някой да я спаси. Искаше някой да ѝ каже какво да прави. Надигна глава и се заоглежда трескаво за някого, когото и да е – дори баща ѝ беше за предпочитане пред това да е сама. Около нея хората се щураха неориентирано, мъчейки се да избегнат чудовищата и чернилката по пода. И, слава на всичко свято, един от тези хора беше Мартин. Меридит го следваше по петите. Размазаният по лицето ѝ грим за миг заприлича на кръв. Елизабет скочи на крака и размаха ръце, за да привлече вниманието му, преди да е осъзнала, че може да привлече и вниманието на някой от демоните, а докато се усети – вече беше късно. Едно от чудовищата, носещо се във въздуха с гръб към нея, сега обърна главата си. Само главата си, така че я гледаше с блещукащите си злобно очи измежду черните си крила. Нададе писък, завъртя и останалата част от себе си в нейна посока и полетя. Мартин надникна през рамо и виждайки демонската жена, извика и затича дори по-бързо, стъпквайки живи и умрели по пътя си. Зад него Меридит изплака и го извика, но той дори не се обърна да я погледне.
Елизабет не вярваше, че е способна да изпита нещо различно от ужас в момента, но ето, че разочарованието си проправи път през паниката. Години си фантазираше как ще се омъжи за него. Може би трябваше да злорадства, че изоставя красивата, изискана Меридит – мечтата на всеки мъж и примерът за подражание на всичките ѝ приятелки, но можеше само да я съжалява.
Мората се спусна над Мартин с грабливите си нокти, но той падна възнак и се измъкна на косъм. Чудовището се издигна обратно нагоре с писък, а младежът се изправи и с препъване затърча обратно към годеницата си. За момент и двете с Меридит решиха, че може би се връща, за да ѝ помогне, само че щом я стигна, я сграбчи грубо за ръката и я издърпа пред себе си, тъкмо когато демонът кацна на няколко крачки от него. Съществото разтръска ципестите си криле, преди да ги прибере, и направи крачка към двамата. Мартин започна да бута Меридит към него.
- Вземи я! – закрещя, блъскайки я. – Вземи я и ме остави на мира!
- Не! – пищеше девойката, извивайки се в ръцете на годеника си, за да се измъкне. 
Преди да е осъзнала какво прави, Елизабет вече замеряше Мартин с парче счупена чиния.
- Пусни я! – викна му и се наведе за още муниции.
Следващият ѝ удар се оказа точен и порцеланът поряза младежа по челото, карайки го да изреве и да пусне Меридит. Тя се хвърли настрани в същия момент, в който Мората се метна към годеника ѝ. Елизабет извърна поглед, но писъците и звуците се впиваха в ума ѝ, кънтяха отново и отново в съзнанието ѝ, докато накрая не беше абсолютно убедена, че никога няма да успее да ги забрави. 
Но когато спряха, бе дори по-страшно.
Мората се обърна към нея. Наклони глава на една страна като куче. Подуши въздуха. От устата ѝ капеше кръв. Кръвта на Мартин, който сега не беше нищо повече от пихтия в краката ѝ. Повдигна костелива ръка и с дългия си, остър нокът изчопли нещо от зъбите си. Парченце плът. Погледна го и го лапна. Облиза се. И тръгна към Елизабет. 
- Не. – промълви разтреперано девойката и отстъпи назад. 

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com