Видя я. Видя я! Лежеше свита на една страна, малко по-встрани от основната група, която бе затрупана от разбитата врата. Хлъзна се по пода и падна на колене пред нея. Роклята на майка ѝ беше изцапана с кръв, по тялото ѝ имаше следи от подметки. Косата ѝ падаше пред лицето ѝ и Елизабет много внимателно я отмести, за да я погледне.
- Мамо? –повика я и нежно, боязливо я докосна по рамото.
Тя не отвори очи. Не трепна.
- Майко! – гласът й трепереше толкова силно.
Сълзите вече я давеха. Жива ли беше? Трябваше да бъде жива. Как можеше да разбере? Не можеше да мисли. Искаше да крещи и не бе съвсем сигурна, че вече не го прави, защото ушите ѝ пищяха от нечий вой.
Дишай, нареди си. Дишай, Елизабет. Паниката нямаше да ѝ помогне. Трябваше да започне да мисли, за да разбере дали майка ѝ е жива. Къде се проверяваше за пулс? Свали ръкавицата от ръката ѝ и неуверено докосна китката ѝ с два пръста. Щеше да се разплаче от облекчение, докато не осъзна, че забързаните удари, които усеща, идват от собствен ...