Неделята ми започна като всеки един друг ден от 3год. и 7месеца насам - прегърнах силно спящото до мен тяло, целунах я, и станах да й направя кафе.
И от 3год., и 7месеца тя го пиеше по един и същи начин - с много любов.
Вселената ми се взриви във всичките цветове и звуци, които преобладаваха в сърцето, и душата ми.
Нямаше значение колко е лесно или трудно; колко е топло или студено, или колко се отдалечаваме в караниците си. Значение имаше силата, която ни събираше след поредния сблъсък.
След поредното падение тя все още пиеше кафето си късо, с две лъжички захар, още малко мляко ("защото чашата е малка", казва всеки път) и много любов.
И не, че не бях запомнила докъде да сипвам мляко в чашата й. Можех и в по - голяма чаша да й правя кафе.
Друго беше. И беше точно там, в гърдите ми, от лявата страна... Вечност. Любов.
Слънчева беше неделята ни - скарата на терасата, биричка на масата и онази нейна усмивка, в която се влюбвам все повече, и повече.
Любов, която устоя на времето и пространството само, и само, за да наричам "моя"

Любовта с нея ми напомня на нещо, което някога, някъде четох:
"Има любов, която се колебае дали да премине прага и да дойде при теб.
Има любов, която връхлита ненадейно, разбива всичко и си отива.
Има любов, която чакаш много дълго, а тя НИКОГА не идва, но има и такава любов, която идва, за да остане едновременно, и в миналото и в бъдещето.
За нея си струва всяка възможна и невъзможна цена, дори и ако тази любов опустуши сърцата завинаги...
Казват, че любовта не е да намериш някой, с който да живееш, а някой, без когото не можеш да живееш.
Страшно ни се иска, когато ни налегне самотата; когато си отидат всички приятели; когато ни напусне щастието, да има някой, който да ни каже: Аз съм тук. Аз съм с теб. Няма да те изоставя. Никога!
Вярвам в забранената любов - тя няма време за нищо на дребно; разрешава си всички посоки (одумвана, ругана); върви срещу разпиляната си съвест; събира всички камъни хвърлени срещу нея и с тях... с тях си гради нов свят..."

И ето ме днес, 1323 дни по - късно, изправена пред любовта на живота ми.
Тя е цялата моя.
Аз съм толкова много нейна.
А любовта ни, съблечена до голо, лежи сгушена в прегръдката на телата ни. Без празни думи, без празни обещания. Чрез кожата и сърцебиенията ни говори, а тишината й крещи "обичам те, обичам те, обичам те".
И нищо друго няма значение.

P.S.: Разтуптяваш сърцето ми в онзи ритъм, който припомня, че Любовта е най - голямото чудо на света! Това, което мога да ти дам, освен любовта си, е Вечност. Искаш ли заедно да сме си достатъчни?