Мисля, че наистина съм прецакана.
Може би съм некрофил.
Единствено това обяснява манията ми към теб.
Толкова си мрачен, че с всяка фибра на тялото ми те желая.
И очите ми не се отделят от теб.
Стойката ти, ръцете, усмивката, погледа - всичко тъне в мрак.
Всичко в теб напомня на нощното небе, украсено единствено със сребристата луна.
И сякаш нещо ме тегли към теб, и винаги се появявам на прага ти с шепа любов и океан надежда, въпреки клетвите, че пътя ми няма да се пресече с твоя.
Бягам от себе си. Бягам от принципите си. Забравям всичко, тъпча гордостта си, и сама извивам сърцето си, безмилостно, с всяка капчица сила, останала след последното поражение.
Но тогава отваряш вратата, и тия прословути две очи срещат моите и притъпяват всяка болка, а света около мен се завърта. И ставам сляпа за всичко друго. И ставаш центъра на света ми. И всичко придобива смисъл.