НОВИЯТ ШЕВРОЛЕТ

В Кувейт строяхме водовземните съоръжения на огромната станция, предназначена да осигурява обезсолена вода за Кувейт. Главният контрактор беше известна японска фирма. Оборудването също беше японско.

ДСО “Техноекспортстрой беше субконтрактор и нашата задача беше построяването на водовземните съоръжения за споменатата станция. Това бяха два огромни тръбопровода, навлизащи на 400-500 м. навътре в залива. Чрез тях се осигурява необходимата за пречиствателната станция вода от Персийския залив. Тръбите бяха огромни - десет метра дължина, диаметър четири метра и тегло от сто и десет тона. Тези чудовища трябваше да се положат по дъното на залива, като накрая завършват с водохващащи съоръжения, които предпазваха инсталацията от попадането на по-едри и опасни за функционирането й предмети и боклуци.

В интерес на истината, с този обект имахме два много сериозни проблема. Единият от тях беше, че оферирането е било направено, без да се разполага с подробна геоложка документация за състоянието и състава на дъното. На базата на някакви непълни геоложки проучвания се приело, че то е пясъчно, с наличие на меки мергелни образования. За оформянето на леглото на тръбопроводите била наета специална драга от Холандия. За съжаление се оказало, че има твърди скални участъци, с които драгата не могла да се справи, въпреки че изпочупила челюстите на кофите си, независимо че те са от специална стомана. Това наложило извършване на подводни взривни работи. Говоря в минало свършено време, защото това бе станало малко преди моето идване в ДСО “Техноекспорт строй”.

Вторият проблем беше полагането на тръбите по дъното. Изготвянето на самите стоманобетонни тръби, макар и сложно, не беше проблем. Всички форми (калъпи) за безупречното им отливане, включително и на фланците, в които трябваше да се монтират съответните уплътнения, бяха доставени от Япония. Е, наложи на место да направим някои налагащи се изменения, но общо взето с изработването нямахме някакви особени проблеми. Армирането на тръбите също не беше някаква трудност за нашите специалисти. Оставаше въпросът как тези 110 тонни чудовища ще бъдат закарани и положени до съответното място на дъното на залива.

Без да навлизам повече в скучни за неспециалисти технически подробности, ще кажа, че използвахме старата народна мъдрост “Неволята учи”. Вариантът да ангажираме плаващ кран с достатъчна товароподемност веднага беше изключен поради страхотните допълнителни разходи, които щеше да ни донесе, да не говорим, че и в момента в района на Персийския залив такива кранове нямаше. Оставаше сами да се справим с този, също пропуснат в офертата, много сложен и труден проблем. Щем не щем, но трябваше да преминем на варианта “Направи си сам” и... успяхме. Конструирахме едно,  макар и доста неугледно на вид, плаващо подемно съоръжение, с помощта на което проблемът с  полагането на тръбите беше решен. За подводните работи бяха ангажирани най-добрите български водолази, които показаха изключителна издръжливост и умение.

Така обектът бе завършен качествено и досега с него няма никакви проблеми. Печалба обаче, въпреки огромните усилия, не бе реализирана.

Сега си спомням и за един много забавен случай, станал по време на една друга командировка в Кувейт.

Един ден в кампа пристигна голям, модерен и ослепително лъскав “Шевролет-Импала”. Зачудихме се кой идва с тази луксозна кола, но за наша най-голяма изненада, от нея слезе един от нашите шофьори.

“Каква е тази кола? Откъде си я взел?”, попитах го аз.

“Не съм я взел, а съм я купил и то съвсем законно.”, отговори захилен той.

Всички присъстващи се втрещихме. Това беше съвсем нова кола, която за нас струваше цяло състояние.

“Браво! И как стана това?”, отново попитах.

Тогава той разказа следната история:

Тръгнал със зачисления му триосен “Хеншел” за инертни материали от кариерата, която беше доста навътре в пустинята. На връщане към обекта видял на пътя един арабин, който се суетял около въпросната кола и злобно я ритал.  Нашият човек спрял камиона и отишъл при него.

“Какво става ?”, попитал той кувейтчанина.

Шофьорите ни, за разлика от много наши дипломати, много бързо започваха да се справят с местните езици, а нашият човек вече бе работил преди това на пътя Кут- Насирия в Ирак, така че арабският език не му беше проблем.

“Този боклук спря и не иска да тръгне. Ще я направя на парчета.”, развикал се арабинът.

Шофьорът влезнал в колата и стартирал, но от двигателя нито вест. Огледал внимателно арматурното табло, след това вдигнал предния капак и дълго се възхищавал на новия осемцилиндров двигател, като не пропуснал да побутне тук и там.

“Лоша работа, от тази кола наистина вече нищо не става.”, професионално отсякъл той и тръгнал към камиона си. Но после спрял и се обърнал към собственикът на “Импалата”:

“Ако искаш, ела да те закарам до града. Тази кола и без това никога повече няма да тръгне.”

Човекът ритнал още веднъж шевролета и влезнал в купето да си вземе нещата.

Тогава шофьорът внезапно го попитал:

“Защо не ми я продадеш?”

Другият го погледнал много зачудено и попитал:

“И защо ти е този боклук?”

“Ами аз колекционирам “Шевролети”, а от този модел нямам. Не че ще я карам, тя вече не става за това. Само да я прибавя към колекцията си.”

Кувейтчанинът, който явно е бил много ядосан на колата си без много да му мисли отговорил:

“Съгласен съм, дай 2.000 динара(около осем хиляди долара тогава и десетки пъти по-малко от истинската й цена) и колата е твоя.

“Две хиляди за тази таратайка? Не става.”, отговорил нашият и понечил да се качи в кабината на камиона.

“А ти колко даваш?”, веднага попитал арабинът.

“В момента съм малко притеснен с парите. Ако си съгласен, ще ти платя 100 динара и грижите ти ще свършат.”

Така започнал типичният ориенталски пазарлък. Без съмнение, за кувейтчанина  едва ли парите са имали някакво значение и ако се е пазарил, то е било само за тръпката от самия пазарлък. Шофьорът прибавял по пет-десет  динара, докато закръглил сумата на 200 динара и замръзнал на нея – просто в момента имал на разположение само тази сума. Накрая двамата си стиснали ръцете, с което договорът за продажбата на колата фактически бил сключен.

Качили се на камиона, отишли при нотариус и оформили официално сделката, като разходите по формалностите заплатил продавачът. Нашенецът се прибрал в кампа, взел двеста динара и ги занесъл на вече бившия собственик. После се върнал,  взел две туби, напълнил ги с бензин, след което  със свой колега, който тръгвал за баластриерата с камиона си, отишли обратно при колата.

Сипали бензина в резервоара и след няколко завъртания импалата заработила като часовник. Просто бензинът се бил свършил, а и най-съвършената кола “не иска” да тръгне без гориво. Разбира се, нашият хитрец още в началото разбрал каква е “неотстранимата” повреда, но навярно поради някаква “моментна” разсеяност, пропуснал да я сподели с арабина.

Новият собственик на “Шевролет - Импала” си идва в България и се опита да я регистрира, но щом разбра какво мито му искат, веднага забрави за българска регистрация. Тогава митото за автомобили второ направление (западен произход) беше 200%, което значи, че и цял апартамент да продаде, няма да му стигне до никъде. Поне си покара хубава кола с евтин бензин и накрая я продал на някакъв палестинец и то с огромна печалба.