Безразборно разхвърлените по земята фасове се потдадоха на жизнен порив, отскочил от объркана, средностатистическа псевдо-Реалност. Образуваха пирамида, която леко се поклащаше под последните напъни на издъхващия вятър. Градът не е бил толкова пуст от зимата насам. Харесва ми. Когато е празно, можеш да разхождаш душата си, освободена от притисналите те миниатюрни следи, привични на хората. Мишел се усмихава някак насила, казва ми, че съм тъжен. Съгласявам се разсеяно и се заглеждам в графитите, изрисувани по една забравена от Бога стена.
Отлитам. На север. Плъзгам дланта си по заскрежените върхове на иглолистните дървета. Разплакано бяло мече излиза от топла утроба; замръзнала вовеки почва изпуска въздишка-цвете в сребристо-сиви отенъци; кристалният дракон на зимата потъва все по-дълбоко в съня си; в душата ми; нататък, все по-нататък; отвъд Предела, отвъд краят на Предела; спускам се бавно, подхванат от крила; отблясъци на обсидианова игла; стискам в шепата си все по-бавно пулсиращото ...