Беше лежерна и спокойна, слънчева февруарска неделя. Един от онези дни, които оставаха в съзнанието ни с нещо наистина значимо.
Прекарах почти целия ден пиейки кафе и въргаляйки се в леглото (пълен, и абсолютен релакс), когато слънцето се заигра с кожата и косите ми, подканяйки ме да стана, и да оползотворя по някакъв начин остатъка от вълшебната ми неделя.
„Какво пък?!“, казах си, „Знам какъв трябва да е почти перфектният край на този ден“.
Седнах в леглото (рошава, сънена и прозяваща се), взех лист, и химикал и започнах да пиша...
Писането... Едно от малкото неща, които действаха успокояващо на нервната ми система и караше съзнанието ми да отприщи всичко, което беше насъбрала душата ми.
Съзнанието... Онази част от мен, която почти постоянно беше будна и без значение от времето, и пространството ме вкарваше в най – различни размисли.
Душата... Другата част от мен, която доста често кървеше, но винаги успяваше да събере разпръснатите си парченца, за да построи за теб заслон, под който ...