Луната се криеше в яката на възвишението. Дремеха звезди зад Джан баир. Острите зъби на иманярските кирки разбиваха на късове пръстта. Нарязани като вени, прекършените макове, лежаха в изронените жита. От прокопаната галерия лъхаше хлад. Подземните ходници завъртаха азота, наркозно, някак до безсъзнание. И въжето, което промуши времето по вертикала, звънна метално. Заклати се, заканително. Сви се като езиче на камбана вкопченото в него човече. Като заплашени птици, мъжете кръжаха около тялото на другаря си. Разпъваха прокъсани одеяла, разтъркваха крайниците му, но долната земя задърпа въжето. А отгоре му се посипаха кървите на червените макове...
- Аз ще сляза долу... - съобщи един от младежите и избърса с ръкав зачервените си очи - Приятел ми беше...
- Луд си, бре момче! - извика един от по-старите – И теб ли връщаме на земята? Смърт е това...
- А написаното, забрави ли? За монетите... Хароновите оболи... - каза младежът и се завъртя така, че въжето опаса кръста му.
- От мъртвите взем ...