Беше застанала пред огледалото и наблюдаваше жената, която я гледаше от там. 30-годишна, червенокоса, добре изглеждаща. Лицето ù вече гримирано, изглеждаше перфектно. Но, когато залагаше на естествена визия, пак беше запомнящо се. Но не заради червеното от косата. Очите. Това бяха очи, които не се забравят – едновременно топли заради кафявото, но и проницателни. Вероятно заради зеленото, което понякога вземаше превес. Сякаш този, към когото беше насочен погледът, се превръщаше в прозрачност. Странното беше, че на никой не му беше неприятно. Беше по-скоро вълнуващо. Мислеха си, че ще се справят и накрая тя ще е на колене и ще моли за милост. И започваха да играят. Игра, чийто правила беше написала червенокосата. Харесваше ù да е напрегнато. Да има живец във всичко, което се случваше в живота ù. Когато за миг оставаше спокойна, се питаше дали все още е жива. Живееше на пълни обороти. И това беше единственото темпо, което искаше. Всичко останало беше жалко...

Харесваше това, което вижда в огледалото – добре оформено, стегнато тяло, дълги крака – но не прекалено, добре изглеждащи гърди, бяло бельо – обичаше бялото. Повечето хора не виждаха в него еротика, но тя не беше като повечето хора. Дори бялото стоеше върху тялото ù страстно и възбуждащо. Сякаш излъчваше някаква честота на желание, похот и приканваше за сласт. Роклята, която облече, подчертаваше идеално формите ù. Беше елегантна и показваше точно толкова плът, колкото е необходимо, за да не е вулгарно и безвкусно. Сложи бижутата, които допълваха тоалета, а не седяха претрупано и напомнящи на коледна елха. Е, вярно, че не бяха скъпи, но тя ги харесваше. Освен всичко останало, това я различаваше от останалите присъстващи по такива събития. А те считаха, че скъпите им вещи ги правят уникални. А при нея се получаваше обратното – тя правеше вещите такива. Беше ù смешно... Дооформи си косата – прическата не беше сложна и завъртяна; излъчваше стил и класа.

Тази вечер беше поканена в елитно заведение на коктейл. Щяха да присъстват доста личности от публичното пространство. Но не се притесняваше – ни най-малко. Даже напротив – беше готова да се впише, каквото и да беше това, което щеше да види. Хвърли последен поглед към огледалото, преди да тръгне, прати си една въздушна целувка и се отправи към забавлението на вечерта. 

Когато пристигна, почти всички поканени вече бяха там. Но тя винаги правеше така – влизаше последна, обхождаше едва доловимо всички и като видеше, че погледите са вторачваха в нея, леко се усмихваше и се отправяше към обекта, който я интересуваше. Не беше задължително да е представител на  мъжката половина от човечеството. Зависи от настроението ù, нагласата и за какво бе готова да експериментира. Дали искаше да свали някой, да го накара да се чувства неудобно, защото я е гледал по някакъв си начин или предварително знаеше към кого ще се отправи.

След първия отправен към нея поглед имаше нещо като кратка пауза, в която тя оставаше на мястото си. След това тръгваше и отново приковаваше погледите. Походката ù пробуждаше въпроси и желания; особена – сякаш не ходеше, а танцуваше; уверена и в същото време излъчваща достойнство; понякога изглеждаше като на подплашено зверче, друг път на разярена лъвица...

Докато вървеше към дамата с костюм, цвят екрю, перлено колие (истинско) и изглеждаща леко като карикатура, заради претрупаните гримове по лицето ù, до нея приближи келнер, който ù предложи вино - бяло - „Рен Матилд”, реколта 2004, с характерен златистожълт цвят със зелени отблясъци. Взе една чаша и продължи, без да отмества поглед от жената. А нейният обект беше съпруга на важна клечка, а иначе не се занимаваше с нищо съществено; леко глуповатичка, опитваше са да прави някаква благотворителност, но и това не ù се удаваше. По принцип никой с толкова умствен багаж не представляваше интерес за нашето момиче, но понякога беше забавно. И тя смяташе да направи точно това – да се забавлява. От своя страна дамата с перлите леко се притесни като гледаше приближаващата се жена. Имаше чувството, че с поглед ù прави дисекция - на чувствата, на мислите, на намеренията...

-                            Здравейте! Приятно ми е да се запознаем – Катерина Данаилова. Дамата се зачуди за миг, но етикетът ù дойде на помощ:

-                            Приятно ми е – Златка Попова.

Катя не спазваше особено етикета да чака да я запознаят. И затова често предизвикваше недоумение сред тези лицемерни среди. Но още с това започваше забавлението.

-                            Не можех да не Ви забележа. Откроявате се сред останалите присъстващи – Катя отпи глътка вино.

-                            Благодаря – захили се Попова и небрежно си пооправи косата, излишно, разбира се. – Не ми отне много време, за да изглеждам така – отново доволно се усмихна дамата.

-                            Личи си – не ù остана длъжна Катя. Даденото от природата е най-доброто, което може да носим, нали?

-                            Всъщност не съм съгласна. Ако искаме да променим нещо, което не ни харесва, защо да не го направим?

-                            Да, но добре е да е професионално и с усет към красивото. Или поне с усет към красивото.

-                             Разбира се... иначе би било много смешно.

-                            Да, хм – Катя се подсмихна леко и отпи.

-                             Какво искате да кажете? Защо се усмихнахте така? – Златка усети, че разговорът тръгва в нежелана за нея посока. - Как? – Но не дочака отговор, защото вече вървеше в друга посока.

Знаеше, че дамата е силно възмутена и дори не е имала търпение да отиде на по-усамотено място, за да се види, а вече е изкарала огледалце от чантичката и се оглеждаше с учудване: „Какво искаше да каже? Нещо не ù харесва ли?”...

Всъщност коктейлът беше предизборен. С главно действащо лице Борис Йорданов – кандидат за депутат от една от водещите политически сили. Предстоеше и благотворителна част. Но не това я вълнуваше. Политикът, който беше свикнал със сцената, остана на нея доста време. Разказваше весели истории, даже изпя няколко тона – всячески се опитваше да покаже, че е един от народа, от избирателите. Тя следеше всяко действие на кандидата и когато нещата се успокоиха, реши да си направи експеримент. Приближи към масата, на която седеше. Няколко минути го наблюдаваше – даваше автографи, не се усмихваше, не разговаряше с никого от народа. Музиката звучеше приятно и тя се отправи към него.

-                            Може ли един танц? – спокойно го попита Катя. Но получи отказ:

-                            Сега давам автографи.

Суета, човешка суета!

-                            Тогава може ли да Ви стисна ръката и да Ви пожелая късмет!

-                            Разбира се – мъжът подаде ръка.

-                            Ще имате нужда – Катя каза това с такъв глас и тон, че човек можеше тръпки да го побият. В този момент тя отдръпна ръката си и бавно, уверено – както само тя може, се отдалечи.

Йорданов спря да подписва снимката си. Гледаше след нея и се опитваше да разбера какво искаше да каже тя. Защо каза, че ще му трябва късмет? Дали не знае нещо, което...? Той се обърка. Не знаеше какво да прави. Само ако беше на сцената! Или поне една камера светеше срещу него... Тогава щеше да знае! Но сега - не беше сигурен какво да направи – да продължи, сякаш нищо не се е случило или да я настигне и да разбере. Тя сви и влезе в другата зала. Знаеше, че беше предизвикала объркване. И очакваше всеки момент да я настигне...

 Но в този момент се чу: „Никой да не мърда! Това е обир!” И женски писъци от всички краища огласиха двете зали...