Очакване

Заключих вратата...
Звукът обиколи пространството и се заби в съзнанието ми с непоносима болка. Треперещите колене с усилие направиха първите крачки към кофата за боклук.
- Може да не ти харесва - мерна се в съзнанието ми докато ключа падаше в нея - но това е най подходящото място за теб.
Крачките отекваха като камбанен звън в главата ми, разгонвайки проблясващите мисли и спомени в нощта. Вятърът забоде иглите си в онова което беше останало от тялото ми - изтръпнало, неусещащо, неживо.
Тишина. Крещяща, болна тишина и звук на камбани.
Вървя без цел, без мисъл, без охота към кея. Просто вървя. Зад всички тези врати, край които минавам е светло, топло, уютно, като зад тази, която заключих, но моето място не е там. Моето място е на кея, който е пуст от хиляди години, където не пристават кораби - най самотното място на света.
Чакам. Тя знае, че съм тук и може би ще се забави, но ще дойде. Ще ме целуне и ще тръгнем ръка за ръка към...
...вечността.