,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - 14 част

Започнахме да мислим по какъв начин ще стане това. Шопа и Джилянов бяха на различни мнения. Шопа предлагаше да го дръпнем от улицата с опрян в главата пистолет, а Джилянов предлагаше да действаме с кадифени ръкавици. Искаше да го причакаме някъде, най – добре в дома му, и да до преспим. На мен това ми се виждаше по добрия вариант, още повече като знам какъв гигант трябваше да отвлечем. Само се чудих как ще го носим ако го приспим, беше наистина едър мъж. А и къде щяхме да го държим. Зададох им този въпрос.

- Ами тук, къде другаде – каза Джилянов – Видях, че къщата има мазе под земята, ще го вържем там.

Не знаех какво да кажа, само гледах с поглед като на абортирала гугутка и си въртях очите като кокона. Убиец близко до нас, на една ръка разстояние. Не съм си представял по-добър вариант.

- Нали се сещаш, че къщата е на Мима? – попитах аз.

- Не се притеснявай за нея, тя е с нас, а и не е нужно да знае какво ще правим – спокойно ми отвърна детектива.

- Вичонти, тя ни гласува доверие, даде ни къщата си. – казах ядосан аз.

- Ти разбираш ли, че само по този начин може да се оневиним, а? – ядосано попита Джилянов – Ако те е страх, ти казах, че аз ще се оправям.

- Не ме е страх, притеснявам се просто.

- Емка, няма от какво да се притесняваш – каза Шопа – Светльо е прав. Само така ще се оправят нещата, няма друг начин.

Знаех, че е така, но не исках да ни обвинят и в отвличане мамка му, а и като познавах Шопа – щеше да му стопи лагерите на тоя Дебел. Колко бой го чакаше само…

- Добре, нищо не казвам, само споделям мнение.  – взех кутията с цигари на Джилянов и запалих една – Какъв е плана от тук на сетне?

- Засега няма такъв, ще трябва да го мислим малко в движение. Трябва да сме на ясно обаче, че провалим ли се сега – втори шанс няма да имаме. Ще действаме спокойно и обмислено. Ванка, моля ти се без каубойски изпълнения, става ли?

- Ти си шефа, както кажеш.

- Не става въпрос кой е шеф и кой не. Заложени са ни животите и на двамата на карта, а сега и твоя ще бъде в опасност. Искам да действаме като фехтовачи, а не като овчари.

Това определение ме развесели. С две думи да сме хора на рапирата, а не на сопата.

- Съгласен съм Вичонти. Както кажеш така ще действаме. – казах аз.

- Аз също, – каза Шопа – но ще му забия един шут в ребрата при първа възможност.

Шопа си беше Шопа – натурален откъдето и да го погледнеш. Разбрахме се да ползваме мазето на къщата за да го скрием. Ясно беше, че трябваше да го отвлечем през нощта и ясно беше, че Мима не трябваше да разбира. На първо време трябваше да научим къде живее онова говедо Дебелия и дали е сам. Ако беше сам щеше да е лесно. Все пак бяхме трима и колкото и да беше едър оня, щяхме да успеем да го преспим. Шопа трябваше да го обезоръжи веднага след като Джилянов го хванеше на мушка, после аз трябваше да се хвърля на гърба му с напоена с нещо си кърпа и да я държа на устата му докато заспи. Щяхме да го натоварим в багажника на колата на Шопа и да го докараме тук – в мазето. Целта на цялото занятие беше да накараме този дебел педераст да си каже всичко както Явор. Щеше да е по трудно, защото този си беше изпечен престъпник, но пък ние вече си имахме Шопа. Той ни обеща, че ще го накара всичко да си изпее. Следобеда мина в кроене на план как да стигнем до Дебелия. Предложих Вичонти да се обади на Алексиев и да го помоли да му намери адреса, но това веднага се отхвърли от двамата. В никакъв случай не трябвало да го намесваме в тази история. Мислихме да го следим, но пък беше опасно за нас. Ако някой случаен полицейски патрул ни бе спрял за проверка – изгаряхме. Шопа предложи само той да го проследи, което беше най-разумното решение за сега, но след като го разгледахме по обстойно Джилянов стигна до заключението, че ще е рисковано.

- Извинявай Ванка, но като те знам колко дива глава си, няма да се учудя ако решиш да действаш сам и на момента. Не ми се сърди, но е така. – беше казал детектива. Шопа само се усмихна и поклати глава в знак на съгласие. Аз знаех, че ако отидеше сам, имаше вероятност да стане точно така. Часовете минаваха а ние не бяхме стигнали до никъде, но както се оказваше в живота, всяко сложно решение си имаше съвсем просто обяснение. Така и стана в нашия случай и то напълно случайно (ако въобще има нещо случайно в живота). В късния следобед Мария се появи с една торба пълна с хранителни продукти. В първия момент като  видя, че сме с един повече се стъписа, но след обяснението на Джилянов за ситуацията и кой е нашият приятел, тя се успокои. Аз наредих храната в хладилника и я попитах колко ù дължа за нея.

- Дължиш ми едно спасено момиче. – каза тя и се усмихна. Седна при нас на масата в малката стая. – Какво смятате да правите?

- Смятаме да си поговорим с Дебелия, но не знаем къде да го открием. Не може да се размотаваме по улиците все пак, рисковано е. – каза детектива.

Усмихнах се наум. Умен беше пустия му Джилянов. Така ако Мима разбере, че сме го отвлекли и сме го затворили в мазето ù, щяхме да кажем, че ситуацията е била такава и сме нямали друг избор. Действали сме според случая. Още повече, че тя е знаела, че имаме намерение да се срещнем с него.

- Аз мога да ви кажа къде да го намерите. – каза Мария и с това ни накара да погледнем към нея с отворени уста.

- Казвай тогава. – каза Шопа. Той говореше малко рязко и не беше от хората които търсиха по мекия тон. Беше абсолютно прям. Мима го изгледа малко странно.

- Не му обръщай внимание на тона. – побързах да кажа аз – Той е много свестен човек, но така си говори – по-рязко. – и се засмях.

- Живее на улица ,,Стара планина,, номер три.

- Сам ли живее? – попита Джилянов.

- Да. – беше последвалия отговор.

Нещата се нареждаха чудесно. Имахме адрес и знаехме, че е сам. Вичонти я изгледа продължително.

- Откъде знаеш толкова подробности за тези хора? Ясно е, че си разследващ журналист, но все пак.

- Именно заради професията си. Преди години беше намерен трупа на един конкурент на Боро и аз трябваше да отразя случая.

Спомних си, че капитан Тонков ми беше казал за този случай.

- И какво стана?- попита я Шопа.

- Нищо. Нямаше развитие. – от тона с който Мима му отговори, стана ясно, че дългата ръка на организираната престъпност си беше казала думата.

- Разбирам.

- А откъде си сигурна, че след толкова години тоя педал все още живее там и е сам? – попита Джилянов.

- Това, че не работя по случая официално не значи, че не работя по него неофициално. Заклела съм се, че ще унищожа това копеле Боро. – злобата в гласа ù, когато произнасяше името му беше осезаема. Помислих си, че нещо и се е случило, нещо свързано с това разследване, но предпочетох да не питам.

- А какъв човек е Дебелия? Какви са му навиците?

- Постоянно е около Боро, а през рядкото време когато е свободен, обича да кара мотора си. Излиза на пътя и надува газта до дупка. Колко пъти съм се молела да се утрепе някъде, но уви. Иначе е пълен изрод, няма никаква жал към никой. Обича да усеща болката на другите, да я вижда, да я причинява, да се чувства като бог. – бръкна в чантата си и извади кутия с цигари. Когато поднесе запалката към цигарата си видях, че ръката и трепери.

- Да не би да ти се е случило нещо свързано с тях? – не издържах аз и зададох въпроса който напираше да излезе от устата ми.

- Няма значение. Това сега не е важно, важното е да хванете тези гадове и да им дадете да се разберат.

- Ще, ще! – каза Шопа – Не се съмнявай в това.

- Затова ви и помагам. Имам ви доверие и мисля, че добре мога да преценям хората. – загаси половината цигара в пепелника, стана взе си чантата и се отправи към вратата. – Аз ще тръгвам, ако има нещо обаждайте се. Засега имате всичко необходимо. Ще държим връзка по телефона.

- О’кей, Миме. – Вичонти за пръв път я нарече така – Ще те изпратя.

Двамата излязоха от стаята. Чувах им приглушените гласове от коридора.

- Благодаря ти още веднъж за това което правиш. – каза детектива.

- За нищо. – малка пауза. После чух Мима да казва – Светльо.

- Да, Миме, кажи?

- Пази се, чуваш ли? – загрижено и някак си нежно каза Мария.

- И ти. – още една пауза, този път малко по дълга, преди да чуя хлопването на вратата и Джилянов да се появи в стаята при нас.

- На някой ще му се отвори парашута май. – Шопа се засмя с глас.

- Няма такова нещо. – с преправена сериозност каза Вичонти.

- Червилото по бузата ти друго говори. – продължи да се закача Шопа. Джилянов рязко вдигна ръката си към лицето и започна да се бърше. Когато я погледна и видя, че няма червило по нея се засмя.

- Тарикат си ти, Ванка, тарикат си.

От това стана ясно, че Мария наистина го е целунала преди да напусне къщата. Не бях сбъркал в преценката си. Между тях имаше много химия, имаше искра. Вече минаваше седем, бяхме седнали на столовите покрай масата и нареждахме една малка софричка. Мима се беше погрижила за всичко, беше ни купила бутилка ракия, няколко бири, домати и краставици за салата както и колбаси за мезе. Тъй като тази вечер нищо не можеше да се направи, ние решихме да се отпуснем с по едно-две питиета. Беше ясно, че не трябва да палим осветлението и аз искрено се надявах нощта да е звездна. Щяхме да пием ракия на лунна светлина. Все още беше светло, но луната вече се усмихваше на небето, готова да даде почивка на жаркото слънце, което ни съпътстваше през деня. Пак си спомних вечерта прекарана с Нора. Стана ми някак си тъжно и самотно. Бях спрял да броя вече колко дни са минали от както я видях за последно. Струваше ми се, че беше преди цяла вечност. Заслушах се в разговора на Шопа и Вичонти които си разказваха истории от миналото, когато и двамата бяха полицай. Двама смели маже с корено различни характери и в същото време толкова еднакви. Шопа беше наистина с буен характер, но с годините беше улегнал, доколкото това беше възможно. Вичонти от друга страна беше по спокойния и уравновесения, винаги се стараеше да разгледа нещата от страни и да прецени кое е най-правилното действие. Именно заради това те се допълваха страхотно и двамата заедно бяха един силен отбор. Шопа беше силата, мощта, а Вичонти разума и спокойствието. Къде бях аз обаче? Нито бях толкова смел като Шопа, нито толкова умен като Вичонти. Къде беше моето място? Може би бях в ролята на ученик, който трябва да се учи тепърва на смелост и разум. Дали това беше един от уроците на живота за които ми разказваше детектива? Ако е така аз трябваше да се опитам да си извлека правилните изводи от този урок, от всичко това което ни се случи толкова бързо, толкова неочаквано. Историята беше достойна да се направи филм по нея. Само допреди около двайсет дена, аз си бачках като всеки нормален човек и бях толкова безгрижен в любовта си, а сега издирвам отвлечената си приятелка и от няколко часа съм заподозрян в убийство. Не стига това ами и подготвяхме отвличане на един убиец. Живота наистина е много шарен, интересен и поучителен най-вече. Само дето не знаех какви ще са поуките които ще си изкарам от създалата се ситуация.

Времето си минаваше в непринуден и приятен разговор между двамата бивши колеги. Аз мълчах и ги слушах с интерес. Опитвах се да науча нещо от тях, нещо което да запомня за цял един живот. Да разбера кое е това което прави хората толкова смели. С течение на времето ли ставаш такъв или просто така се раждаш? Наистина ли смелостта е продиктувана от първичен страх, както беше казала Мима когато ни взе от язовира днес сутринта. Запитах се дали наистина постъпвам смело или глупаво в този случай. А може би и двете. Защото мисля, че когато си безразсъдно смел в повечето случаи постъпваш глупаво. Затова преди да покажеш смелостта си, първо трябва да покажеш разума си. Когато успееш правилно да прецениш дадена ситуация, тогава може и да решиш как да постъпиш. Дали да си замълчиш и да отстъпиш за момента или да действаш. Аз не мисля, че човек който отстъпва и си замълчава в даден момента на скандал да кажем, е страхливец. Ако примерно в едно заведение започнат да се заяждат с теб трима или четирима души, а ти си сам, според мен не е нужно да показваш мускули след като знаеш предварително какъв ще е изхода от ситуацията. Защо е нужно да те размажат от бой, само и само да не те помисли момичето с което си за страхливец. Няма да те помисли. Аз също така мисля, че е много по-важно да се опиташ да намериш някаква допирна точка с човека който е застанал срещу теб. Няма начин според мен да не е възможно, при разумни същества като нас хората, да не може да се разберем с думи. Това не те прави страхливец – напротив, прави те разумен човек. Имах един познат, който много обичаше да се бие, до такава степен, че вечер излизаше по улиците да се заяжда с някой. Само, че избираше момчета които или са по-малки от него или са сами. Това смелост ли е? Не! Това е глупост и комплексарщина. После разказваше как е набил снощи еди кай си и еди какъв си. И хората около него го приемаха за много голяма работа с изключение на мен. Винаги съм се чудил как е възможно, как изобщо може да ти дойде на ум да пребиеш някой нищо неподозиращ човек и после да се хвалиш с това. Естествено един ден този познат си намери майстора. Така го беше пребил някой, че се наложи да лежи в болница. Аз не се учудих защото бях сигурен, че това ще се случи някой ден. Не го съжалявах – напротив. От тогава той не си и помисли повече да се заяжда с хората, но защо трябваше да плати такава цена. Отговора беше ясен – защото беше глупак. Ето един урок който бях научил тогава. Да се опитам да не допускам да бъда глупак. Да не допускам с моите действия да причинявам болка на себе си. Това беше важен урок, който аз научих.

Живота е толкова прекрасен и кратък, че не виждах смисъл да си го усложнявам по такъв нелеп начин. Трябва да го живеем добре, да даваме за да получим, да искаме за да можем, да питаме за да знаем и да знаем за да говорим. Понякога трябва да замълчиш за да чуеш и да си затвориш очите за да видиш. Трябва да се научим на търпение и разум. Тогава може би всички ще се радваме на добър и щастлив живот. Така мисля аз.

Времето си минаваше, а луната отвън ставаше все по-ярка, звездите заблещукаха като безброй запалени свещи. Светлината се прокрадваше през прозорчето и галеше стените на малката стаичка. Излезна лек прохладен ветрец, който караше клоните на дърветата пред къщата да се поклащат,  като протегнати към небето ръце, които искат да докоснат звездите. Дневните птички бяха вече замлъкнали и постепенно започнаха да наддават глас в нощта, техните нощни събратя. Беше прекрасно, спокойно и отпускащо. Нещо от което имахме огромна нужда с Вичонти.

         - Докъде стигнахме с плана? – каза Шопа. – То хубаво си говорим, но трябва и да се действа.

         - Така е. – Джилянов запали цигара и продължи – Знаем къде живее и знаем, че е сам. До тук добре, но има и много неизвестни.

         - Какви например? – казах аз.

         - Ами например, Емо, какво ще стане ако не се прибере сам точно вечерта в която сме решили да го посетим. Има вероятност да има компания. Някоя мацка например или по-лошия вариант – някой от неговите главорези. А може и изобщо да не се прибере, което може да доведе до провалянето на плана.

         - Какво предлагаш тогава? – попита Шопа.

         - Трябва тези неизвестни за нас, да станат известни… но как? Там е въпроса. Трябва да сме сигурни, че ще е сам и, че ще се прибере т.е. ни трябва човек който да го следи. Разбрахме се, че аз и Емо не можем защото е опасно. Няма как да намесваме друг в това, имам предвид Мима, защото също е много опасно, а и тя не трябва да знае, че ще го отвличаме. Така отново се връщаме там където бяхме, а именно ти да го следиш през целия ден. С което аз не съм много съгласен.

         - Стига пък ти бе! – каза раздразнено Шопа – Аз като съм импулсивен да не съм без акъл. Ще го проследя и толкова, няма страшно.

    Вичонти го погледна и каза:

         - Ванка не се сърди, не съм искал да те обидя. Не става въпрос само за това. Първо ти не го познаваш, нито знаеш как изглежда и второ с тая пловдивска регистрация лесно ще се набиеш на очи. Трябва да сведем всички рискове до минимум. Разбирате ли? Втори шанс няма да имаме.

         Беше прав. Ако сега се издъним щеше да стане много-много лошо. Трябваше да обмислим нещата много внимателно.

         - А си мисля и друго. – продължи детектива – Да предположим, че нещата се наредят по най-добрия начин. Как ще го изнесем? Напълно възможно е някой комшия да ни забележи и да се обади в полицията.

         - Значи първоначалния план пропада, така ли? – попитах аз.

         - Не още, но е хубаво да помислим за по-лесен начин. – каза Джилянов.

         Шопа гледаше към масата и въртеше чашата в ръцете си. Беше замислен. Настъпи мълчание и аз се чудих как по дяволите ще действаме. Наистина сегашния ни план имаше много рискове. Все един можеше да се окаже възможен и тогава щяхме да се осерем хубаво.

         - Ако го отвлечем в момента, в който влезе във входа? – даде идеята си Шопа.

         - Не става. Ако се развика или се изплъзне. Може да изкара и оръжие, тогава ще стане страшно. – отхвърли предложението детектива.

         Продължавахме да мислим варианти, но така и не измислихме нещо по - добро от първоначалния план. Върнахме се отново на него и започнахме да го разглеждаме подробно. Решихме, че определено някой трябва да го следи, докато другите спокойно заемат позиция в апартамента на Дебелия. Този някой трябваше да е един от нас и това трябваше да е Шопа. Нямаше друг начин. Той увери Джилянов, че няма за какво да се притеснява и аз вярвах, че е така. Мина още доста време докато изгладим нещата до най-малката подробност. Когато приключихме с това, часовника показваше малко преди полунощ. Крайния вариант на нашия план ми хареса. Идеята беше следната. Утре през деня Шопа отива сам до Хасково и на първо време намира адреса на Дебелия. Разучава точно на кой етаж живее и номера на апартамента. След това намира фирма за отдаване на коли под наем и наема една с която се прибира при нас, а неговата паркира някъде на някоя улица която да е в близост с адреса на Дебелия. Когато се стъмни тримата се качваме на наетата кола и отиваме заедно до Хасково. Шопа ни оставя до неговата кола, а той с другата тръгва към бар,,Оазис,,. Ние се придвижваме до блока на Дебелия и паркираме така, че да наблюдаваме добре, без да може той да ни забележи. Нощта щеше да ни е добро прикритие. От там нататък, чакаме обаждане от Шопа как да действаме. Имаше вариант той да не намери Дебелия и тогава трябваше да се върне при нас и заедно да се качим до апартамента му. Така рискувахме много, защото той можеше и да си е в тях, но нямахме голям избор. Ако станеше така аз разчитах на Джилянов и Шопа да го пребият още преди да извика. Първоначалното ни решение да го преспим отпадна и ние решихме, че е най-добре да го обезвредим и да го вържем здраво, като му залепим устата с лейкопласт. Шопа трябваше да купи всички тези неща, които ни трябваха още през деня. Ако всичко това станеше много рано, примерно Дебелия реши да се прибере по-навреме а отвън имаше още хора, ние щяхме да го държим в банята вързан докато станеше нощ. Тогава щяхме да го изнесем. Макар, че имаше голям риск всичко това да пропадне, защото лично на мен ми изглеждаше малко вероятно да се случи така, но така или иначе нямахме никакъв друг избор. Колкото повече разсъждавах, толкова повече стигнах до заключението, че това е нашия човек и правилния начин да докажем нашата  невинност. Изпушихме по още една цигара и се отправихме към леглата. Понеже стаята която ни беше приготвила Мима имаше само две легла, аз отстъпих моето на Шопа и останах да спя в стаята, в която бяхме, на диванчето. Последното, което видях и чух преди да заспя, бяха ярките звезди на небето и тихия шепот на листата, които вятърът нежно галеше.

                                                        *        *        *

         Утрото ме свари буден. Колкото и изморен да се чувствах не можах да спя много добре през нощта. Събуждах се, унасях се отново докато накрая не се разсъних напълно и реших, че няма смисъл да се мъча повече да заспя. Чух тих говор от към коридора и след малко при мен влезнаха двамата ми приятели.

         - А ти стана ли бе, Шихо? – каза Шопа.

         - Да, преди малко. Наспахте ли се ?

         - Може да се каже. – обади се Вичонти. – Има ли кафе?

         - Май не… не знам. – отговорих аз.

   Започнахме да търсим, но не успяхме да открием.

         - Е, един ден ще го прежалим без сутрешно кафе. – Шопа се заоглежда – Абе, къде е кенефа тук?

         Спомних си, че първата му работа като се събуди, беше да запали цигара и да мине през тоалетната. Сега естествено щеше да мине без фаса, защото ги беше отказал. Казахме му къде се намира (беше външна тоалетна в дъното на двора) и той се запъти на там. Когато всички си оправихме сутрешния тоалет, седнахме на масата за да преговорим плана отново и да действаме. Беше ясно, Шопа трябваше да отиде до Хасково и да намери адреса след което да се върне при нас с наетата под наем кола. Не забравихме да му напомним, да купи от някоя аптека лейкопласт в по-големи количества, защото бяхме решили да му омотаеме с него не само устата, а също и ръцете и краката, както и медицински ръкавици и три ваучера от по петнайсет лева на ,,Глобул,, също и да зареди гориво в колата си. Дадох му сто лева за това и със съжаление видях, че парите доста са намалели, но все още имах достатъчно. Трябваше да стигнат. Шопа излезе, запали колата и тръгна да изпълнява първата част от плана. Нямаше връщане назад, всичко беше в ръцете на съдбата. Мислено се помолих всички сили на вселената да ни помогнат в това начинание.

         Докато Шопа не се върнеше, аз и Вичонти нямаше какво да правим. Трябваше да се въоръжим с търпение и да оставим нещата да се развиват от самосебе си.

         - Притеснен ли си? – попита ме той.

         - Доста.

         - Всичко ще е наред, не се притеснявай. Наистина ситуацията се усложни малко, но все някак ще се оправим. Спокойно.

         - Щом казваш. Нали знаеш, че ти вярвам. – опитах се да се усмихна аз.

         Помълчахме малко, след което аз го попитах:

         - Ами дори и всичко да мине по план, ако тоя педал не иска да говори? Какво ще правим тогава?

         - На всяка цена трябва да го накараме да говори. На всяка цена. Той е билета към оневиняването ни. – детектива се изправи и се загледа през прозореца. Беше умислен. Дори той, който досега не показваше притеснение и се владееше напълно, сега изглеждаше притеснен. Това ме караше да се плаша. Досега бях спокоен именно заради неговото държание, заради неговото поведение а сега усещах страх и в него. Не беше на добре. Усещах се много неспокоен, което беше напълно нормално. Все пак довечера щяхме да отвличаме човек и то не кой да е, а най–големия главорез на Боро.

         Запитах се защо хората постъпват по този начин. Кое ги кара да стават престъпници? Кое ги кара да ограбват живота на хората? Не си ли дават сметка, че по този начин разбиват цели семейства, цели родове. Та нали на почти всички в живота ни е даден равен старт. Раждаш се, здраво нормално бебе, израстваш с любовта на родителите си. Ходиш на градина, играеш си с децата, радваш се когато тръгнеш на училище, създаваш приятели. Постепенно порастваш, влюбваш се в най – красивата си съученичка, пишеш й анонимни писма и така нататък. Кое тогава, изражда човека до такава степен, че да го накара да изпитва радост когато другите страдат. Някой казват, че такава му била средата. Да, но нали той си я е избрал, никой не го е сложил в тази среда и да му е казал да не мърда от там. Всеки от нас има право да избира каква да е средата в която се развива. Определено тя влияе на изграждането ни като характери, на изграждането ни като съзнание. След като знаеш, че средата в която си ти влияе зле, кара те да правиш неща които нараняват хората, защо не си избереш друга среда? Защо не избереш пътя на доброто? Отговорът е ясен – защото от доброто никой не се плаши, не усещаш този респект към себе си, който усещаш когато си лош, страшен. Тогава си мислиш, че хората те гледат едва ли не с уважение, а тях просто ги е страх от теб. Никой от тях не би искал да бъде твой приятел, никой от тях не би те поканил на гости в къщата си или на рождения ден на детето си. Те се страхуват от теб. Не знам какво удоволствие би донесло това на някой. Да знаеш, че приятелите които имаш са такива като теб, хора без чувства за болката на другите, хора които обичат да причиняват тази болка. Колко щастлив би те направило това? А ако си малко по-умен ще разбереш, че тези хора не са ти приятели, те просто са ти колеги в това което правиш и ако някой път объркаш нещата, няма да се подвоумят да ти пуснат куршум в главата. Те също изпълняват заповеди на този отгоре. Те са един вид роби на ,,големия човек,,. Да, роби. В този случай ти нямаш свободна воля, изборът ти е отнет. Ти можеш само да слушаш и изпълняваш без да имаш право да си кажеш мнението или да откажеш да направиш нещо което ти е заповядано. Не можеш да напуснеш, защото няма кой да те остави. Или си до гроб с тях (в повечето случай гроба не закъснява) или няма да доживееш следващия ден. С две думи – ти си имал избор в живота си и си избрал да живееш без да имаш повече право на такъв. Трудно ми е да разбера тази логика, ако изобщо има такава. Та нали това ни прави хора, правото на свободната воля, правото на избор. Когато вече ги нямаш какво става с теб. Превърнал си се в роб на чужди интереси. Виждаш, че романтиката на гангстерските романи които си чел, се е превърнала за теб в сурова  действителност. Виждаш, че парите които получаваш, не са милионите за които си мечтал. Виждаш, че никога няма да се докопаш до високите етажи на престъпната йерархията, защото нямаш потенциал за това. И в един момент си се оказал в капана който сам си заложил. Превърнал си се в роб, в същество без бъдеще, в човек без воля. Колкото и да се перчиш пред обикновените хора, колкото и да ги е страх от теб, ти вътрешно знаеш, че няма за какво да ти завиждат, точно обратното – ти започваш да завиждаш на тях. За хубавите им семейства, за самостоятелните решения които взимат без някой да им се бърка, за спокойствието, че могат да вървят по улиците без да се оглеждат за предполагаеми убийци и т.н. Тогава завистта ти се превръща в омраза към тях, затова което те имат а ти вече не. Омразата ти нараства и ти решаваш, че нямат право на това щастие след като ти не си щастлив. Започваш да се радваш когато ги видиш да страдат, чувстваш се като бог когато решаваш съдбата им. Това те кара да се чувстваш силен в слабостта си. Защото ти наистина си един слаб човек, който изпълнява раболепно заповедите на шефа. Когато почувстваш тази сила от болката на хората, тя те запленява и ти искаш да си по–силен и по–силен. Ставаш зависим от това, като наркоман, искаш да я чувстваш още и още и още. Но всяка доза сила за теб, струва много скъпо на хората, понякога и живота им, без да са виновни за нищо друго, освен за това, че са попаднали пред очите ти. Постепенно започваш да губиш човешкия си облик и се превръщаш в звяр жаден за крив и болка. Ти вече не си човешко същество, защото няма нищо човешко което да е останало в теб. Нямаш съвест.Нямаш душа. Такива хора за мен бяха Боро и Дебелия. Бездушни.

         Времето минаваше бавно. Постоянно поглеждах към посоката от която трябваше да се върне Шопа. Бяха минали повече от два часа от както беше тръгнал.

         - Дали да не му се обадим, а? – попитах аз.

         - Не, ако имаше нещо той щеше да ни потърси. – отговори ми Джилянов.

         Седяхме на масата в стаята и гледахме навън през прозореца. Всеки се беше отдал на собствените си мисли и не искаше да нарушава приятната тишина. След още близо час ние чухме звук от двигател на кола и след секунди видяхме Шопа да паркира един ,,VW – Passat,, комби. След минута вече беше при нас. Извади от джоба си ваучерите и ги остави на масата заедно с рестото от парите които му бях дал и седна на стола.

         - Какво стана ? Разбра ли къде е адреса? – попита детектива.

         - Даже и повече, видях дебелия гомнар.

         - Айде бе. – казах превъзбудено аз – Разказвай, какво стана?

         - Ами с пътната картата която ми дадохте, лесно открих блока в който живее. Още с паркирането видях, че пред входа има паркиран мотор. Предположих, че е негов и зачаках. Не след дълго от входа излезе един дебелак и седна на мотора, проведе някакъв телефонен разговор и потегли без изобщо да ми обърне внимание. Аз изчаках още около десет минути и след това отидох до пощенските кутии за да се опитам да разбера в кой апартамент живее. На всички имаше табелки с имената на жителите с изключение на две. На тях само пишеше с боя номера на апартаментите. Номер шест и единайсет, съответно се оказаха на втория и четвъртия етаж. За наш късмет нашия дебеланко живее на втория.

         - От къде си сигурен, имаше ли табела на вратата? – попита Джилянов.

         - Да, доста интересна при това. Вместо името на собственика, на табелата беше гравирано логото на ,,Харли Дейвидсън,,

         - Той е. Няма кой друг да е. – заключих аз.

         - И аз бях сигурен, че е така, но за всеки случай се качих и до другия апартамент. Там пишеше ,,сем. Гочеви,, така че…

         - Ясно ! До тук добре. – обади се Светльо – Купи ли всичко което трябваше?

         - Да. Колата също е паркира на една пресечка от блока на Дебелия. Всичко е както се разбрахме. Взел съм пистолета си при мен, но пушката е в колата. Предполагам няма да ни трябва. – шеговито добави Шопа.

         - Добре, тогава да преговорим. – каза Джилянов и запали цигара, аз го последвах – Като се стъмни, тримата отиваме на адреса. От там ние с Емо се прехвърляме в колата ти, а ти Ванка тръгваш към заведението за което ти казахме. След като вече си го видял тоя турук, ще ти е лесно да го разпознаеш. Когато го забележиш ни се обаждаш за да знаем, че може да действаме спокойно. С теб, Емо, се вмъкваме в апартамента като се стараем да не докосваме нищо в него без значение, че ще сме с ръкавици. Излишно е да казвам, че няма да палим осветлението. Нали? – аз поклатих глава, че съм го разбрал и той продължи – Ще се настаним в хола, защото най – вероятно като се прибере ще се насочи първо на там. Ще разчитаме на елемента на изненадата. Когато влезне при нас аз ще го държа на мушка, а ти, Емо, много внимателно ще отидеш да отвориш вратата на Ванката която предполагам Дебелия ще заключи. Имай предвид, че не трябва да си в обсега на ръцете му. Ясно ли е до тук? – ние със Шопа потвърдихме, че сме го разбрали. – Ванка ако не е сам, трябва да намериш начин да ни предупредиш на всяка цена. Нали? Когато Емо ти отвори вратата, ти ще трябва да го вържеш с лейкопласта. Не забравяй да го изхабиш целия. Не трябва да има дори един процент възможност да се измъкне. Говоря ти за краката и ръцете. После ще му залепим и устата и ще го оставим да лежи на пода при нас. Колкото по-късно се прибере той, толкова по-добре за нас. При възможност не трябва да се задържаме много в апартамента за да не реши някой, който знае, че си е в тях да му дойде на гости. На всяка цена му взимаме мобилния и го изключваме, като не забравим да го оставим в апартамента му. Когато всичко това е готово, ти Емо слизаш пред входа и се оглеждаш добре за някой случайно появил се човек. Ако всичко е наред ни пускаш стрела и ние с Ванката започваме да го изнасяме. Ти през това време паркираш колата възможно най-близко до вратата на входа и в момента в който излезем, отваряш комбито и го мушкаме вътре. Ванка ти отиваш към твоята кола и ще караш пред нас точно по пътя по който сме карали. Ние ще те следваме от разстояние. Така ако случайно има патрулиращи полицай по пътя ще можеш да ни предупредиш. Измъкнем ли се от града веднъж, може да се каже, че почти сме успели. От там нататък работата ни е да го докараме до тук и да го вържем здраво в мазето. Ванка, ако случайно Дебелия не се появи в заведението до час, час и половина се връщаш при нас и задно влизаме в апартамента. Дано не стане така но… знае ли се? Ако се случи да е така и той си е в къщи просто няма друг начин освен да използваме сила. Доста ще е рисковано, но няма какво да се прави. Имате ли някакви въпроси?

         - Само един – казах аз.

         - Казвай – подкани ме детектива.

         - Как мислиш да влезем в апартамента? Нали ако ключалката е разбита Дебелия ще разбере какво става.

         - Там е работата, че няма да е разбита. – като ме видя, че до гледам неразбиращо Джилянов се усмихна – Да си добър детектив Емо означава и, че си добър престъпник ако ме разбираш правилно.

         - Не точно но…

         - Остави това на мен. Аз ще се оправям с ключалката.

         - Добре, щом казваш. – отговорих аз.

         - Така, други въпроси има ли?

         - Не, другото ми е ясно.

         - На мен също. – обади се и Шопа.

         - О’кей тогава. Сега предлагам да се наобядваме и след това да се опитаме да си починем. Чака ни тежка нощ.

         Всички се съгласихме с предложението на детектива и се захванахме да приготвим масата.

                                                                                                                 (  следва )