Антония
Осъдена на 40 години затвор
Тичах по прашния път без да спирам. Едва успявах да си поема дъх. Потта се стичаше по цялото ми тяло. Гърбът ме болеше и раните ми отново бяха започнали да кървят. Слънцето залязваше, но жегата, жаждата и умората, ме караха да се чувствам като изгубена в пустинята. Вече бях на прага на силите си. За щастие, в далечината виждах къщи. Вече бях близо до селото. Тази мисъл сякаш ме зареди с енергия, защото скоро щях да бъда на сигурно място.
Почуках на вратата на родния си дом. Дишах учестено, а сърцето ми биеше като лудо. Оглеждах се уплашена, очаквайки някой да ми отвори. След малко чух стъпки отвътре. Ключът се превъртя в ключалката и видях лицето на майка си. Беше изненадана да ме види.
- Какво правиш тук? – попита ме с равен глас.
- Избягах. Не мога да остана повече при него, мамо. Той ме малтретира – казах ѝ през сълзи. Накрая съблякох жилетката си, за да ѝ покажа раните и синините по ръцете и гърба си.
- Моля те, помогни ми! Не искам да се връщам ...