Над града се беше спуснала гъста мъгла. Въздухът беше пропит с лепкава влага,  която задушаваше дробовете и учестяваше дишането.  Беше към края на май,  но тая пролет се бе случила толкова студена и влажна,  че изсмукваше и последните живителни сили на всеки организъм. Не пролет,  а есен беше сякаш - сива,  мрачна и задушливо мъчителна,  стягаща душата в смъртителна прегръдка.
В тази понеделнишка сутрин само няколко ранобудни души се бяха събрали в квартално заведение,  където пиеха горчивото си кафе и оплакваха ту времето,  ту някоя друга преживяна наскоро несгода,  която помрачаваше ежедневието им.
- Нищо хубаво не вещае това време - само студ,  дъжд и градушки. А от тая влага,  дето се е застояла,  колената ми не спират да ме болят. - Така се оплакваше Стоян,  дето работеше като шофьор на градски автобус в космополитния град.  Стефан,  кафеджията,  притопли вчерашното кафе,  останало в каната,  и го сервира на посетителите.
- Цело лето го дават така -  студено и тегаво,  а снаха ми на море се кани да ходи.  Какво море, ѝ казвам, 'земи се хвани на некоя работа, не мой само синът ми да работи. - така подхващаше той своята мъка.
Единствено Петър,  дето наскоро беше починала съпругата му,  седеше и пушеше безмълвно цигарата си.  Той слушаше оплакванията на тия бедни душици,  а на свой ред не подемаше да говори. От няколко седмици на гърлото му се бе запряла грамадна буца,  която спъваше говора му.  Той знаеше,  че с оплакване до никъде няма да стигне,  че никой няма да сподели и разбере мъката,  която стискаше силно сърцето му.  Изпи последната глътка на изстиналото вчерашно кафе,  па стана и се прибра безшумно вкъщи.
Околовръстният път минаваше точно до квартала,  който бе разположен в покрайнините на града под планината. Една черна кола се отдели от колоната,  вливаща се в градската мрежа,  и пое по лошо асфалтирания път,  който се нижеше между две успоредни редици от къщи. А тия къщи бяха сложени там сякаш от някоя неопитна архитектурна ръка - една по-нагоре, една по-надолу,  една по-стара,  една по-нова.
Шофьорът на колата караше бавно,  а и в тая мъгла, която препречваше погледа, можеше ли иначе. Но ако човек се загледаше,  щеше да види,  че не мъглата спираше човека в нея,  а някакво несигурно колебание,  което го водеше все по-навътре и по-навътре в кварталната зона.
Черният автомобил спря пред кафенето.  Вратата се отвори бавно и от нея се видя,  че шофьорът е млад и красив мъж на не повече от тридесет години. Той изнесе първо единия си крак,  който безшумно се спусна върху лепкавия мокър асфалт,  след което целият излезе от возилото.  Стоя известно време пред кафето,  сякаш в дълбоко колебание дали да влезе,  или не. Мъжът отвори вратата, а посетителите,  отпуснали се в горчивата прегръдка на несгодата си,  бяха изведнъж изнесени от техния малък свят от острия звън на порталния звънец.  Непознатият се приближи към кафеджията,  който беше впечатлен от ранния незнаен посетител.
- Какво ше желаете,  господин? Кафе или...
Младият мъж прекъсна собственика на кафето и равнодушно се обърна към него:
- Къщата на Художника -  знаете ли я къде е?
- На Петър ли имаш предвид,  страннико, отдавна никой не му вика Художника -  не обича, все се цупи,  все сумти като го наречеш така.  А пък и какъв художник е - откак му се случиха несгодите,  една картина не е захванал да нарисува.  Ще караш все направо,  в края на тая улица отдясно,  скрита зад големите дървета,  че я видиш,  синко.  Дворът е обрасъл в момина сълза,  ще го познаеш.  Но да знаеш,  че с тая кола до самия край не мой да стигнеш,  пълно е с дупки,  ще потрошиш возилото.
Студена благодарност се отрони от устата на младежа,  той излезе и се качи в колата си.  Стоя известно време така. без да потегли,  а очите му се рееха някъде отпред в мъглата. Без да отмества очи, ръката му се спусна към скоростния лост,  отвори капака на малка кутия,  разположена зад него.  Пръстите му намериха един стар ключ.  След като се убеди,  че е там той запали мотора и бавно потегли.
А с отминаването на колата Стефан кафеджията и двамата му посетители забравиха за странника,  сякаш той никога не се беше появявал,  и отново захванаха да оплакват съществуването си.
В дъното на улицата се намираше старата черква,  която беше обрасла в бръшлян.  Стените ѝ бяха напукани от студа и влагата през зимата и от жаркото слънце през лятото. Рядко някой я посещаваше вече - младите бяха твърде заети в работата си,  погълнати от ежедневието,  а старите, някога много набожни, животът беше обезверил.  Петър Карамичев - Художника,  беше един от последните ѝ посетители.  Още преди да почине съпругата му,  те двамата често влизаха в храма,  да запалят свещичка за здраве и да измолят прошка за греховете си.  Сега, след като жена му беше починала,  не минаваше ден без Художника да посети църквата.  Влизаше в храма с наведена глава,  палеше свещичка - една за живите и една за тези,  дето бяха напуснали вече. тоя свят. След това отиваше на гробището,  което се намираше навътре зад църквата.  На гроба на съпругата си полагаше момина сълза,  която сам късаше от градината си.  Стоеше дълго време там и приказваше нещо -  ту за. миналото, ту за бъдещето. После се връщаше в храма и подемаше една работа,  дето наскоро сам бе захванал -  да рисува икони.  Откакто единственото му дете ги бе напуснало преди години,  Петър Карамичев беше оставил занаята си -  нищо не успяваше да вдъхнови опустялата му душа и никой не го бе виждал повече да рисува.  След смъртта на съпругата си обаче той намираше упование в работата си да рисува икони,  когато рисуваше сякаш изкупуваше опрощение за душата си и беше в мир със себе си.
Моторът на черната кола угасна.  Пътят наистина не позволяваше да се продължи по-нататък. Шофьорът ѝ слезе от нея и продължи пеш. Беше облечен в официален панталон,  бяла риза и сако.  Кожените му обувки стъпваха внимателно,  избягвайки локвите. Той стигна до двата големи кипариса,  зад които беше скрита къщата на Художника.  До нея водеше тънка пътека,  която след дъжда бе кална.
Вперил поглед в малката къща,  забулена в мъгла,  мъжът се отправи към нея,  без да забелязва калта,  която полепваше по обувките му.  Стигайки до портата,  той усети мириса на момина сълза.  Целият двор беше като окъпан в зеленината ѝ,  а росата се спускаше по листата на цветето,  падаше на едри капки в пръстта и образуваше дупчици. Мъжът натисна неуверено металната врата,  но тя бе заключена - като едно време.  Бъркайки в джоба си,  младежът напипа големия метален ключ,  който бе взел от колата си.  Той пасна идеално в ключалката и след завъртането му премести металното езиче на портата,  която веднага се открехна под натиска.
Градината беше съвсем същата  като тази,  която помнеше от детството си, само дето сега беше обрасла и не толкова прилежно поддържана.  Спомени за времето,  прекарано в нея,  започнаха да изплуват в съзнанието му.  Той продължи да ходи,  стигайки до вратата на къщата.  Някога тази врата седеше винаги отключена,  готова да приветства всеки гост.  Младежът се поколеба -  дали трябваше да натисне дръжката,  или да почука.  Гост ли беше тука,  или някой забравен господар? Почука плахо и чака дълго,  но не чу нито стъпки,  нито глас.  Тогава се осмели да натисне бравата.  Очакваше да усети отпора на резето,  но вместо това вратата поддаде навътре.  Сърцето на момчето заби лудо.  Спомни си как някога бе посрещан от майка си след дълги часове игра навън.  Целият в пясък и кал от игри до безкрай, майка му го прегръщаше,  а баща му го хокаше,  че цапа.  Погледна обувките си и се почувства някак гузно -  и сега след толкова години те отново бяха кални,  но не от детските игри навън...
В къщата цареше мъртва тишина,  явно че нямаше никого.  Мъжът пристъпи навътре,  качи се по стълбите и застана пред вратата на стая,  която някога смяташе за своя.  Вратата ѝ беше отворена,  всичко в нея беше както го помнеше по-рано -  количките на пода,  сламеният човек,  който беше правил с баща си,  книгите,  подредени на библиотеката...  На бюрото бяха поставени снимки,  той ги пое - чернокосо момче с къдрава коса рита топка с баща си,  същото момче с майка си и баща си...
Внезапно го обзе желание да напусне тази къща,  пазеща толкова спомени.  Бе дошъл да търси прошка,  а вместо това сега виждаше,  че връщане назад няма.
Пътят до колата му се стори безкраен,  когато стигна до нея,  спря,  за да си поеме въздух.  Тогава се загледа в черквата и непознато чувство досега го накара да влезе вътре. Досега не бе изпитвал желание да посещава божия храм,  но си спомни как някога баща му всяка неделя ги взимаше със себе си и нуждата се усили. 
Мъжът застана пред портата ѝ,  вратата беше дървена и проядена от дъжда.  Влезе и отдалече видя Художника,  който бе застанал с лице към него,  но в унеса си нито чуваше,  нито забелязваше посетителя.
  - Татко...  аз се върнах -  думите от устата на младежа се отрониха сякаш сами.
  Ръката на Петър Карамичев спря внезапно,  той вдигна поглед и очите му срещнаха тези на красив младеж,  който сякаш беше виждал,  но в същото време не познаваше.  Времето беше изтрило юношеските черти на двадесет и една годишното момче, което помнеше. Беше останала къдравата му коса,  но в дълбокия поглед на зелените му очи сега се четеше студена зрялост, която не бе позната на Художника. Дрехите прилягаха идеално на красивата осанка на мъжа, той бе красив,  но чужд.
  - За какво си се върнал,  синко, при кого си се върнал?  -  попита възрастният човек.
  - Татко, върнах се, при теб се върнах,  върнах се,  за да поискам прошка от тебе,  задето постъпих така...
  - Синко,  аз отдавна съм ти простил,  аз съм баща и ако на едничкото си дете не простя,  то на кого другиго.  Но е твърде късно,  синко,  ти имаш свой живот,  живей го и не пилей младините си с един никого непотребен старец.
  - Но,  татко, аз дойдох да търся опрощение за окаяната си душа,  от дълго време не ми дава мира тоя грях,  души ме ето тук в гърлото и не ме оставя да дишам свободно...  Не мога да живея с това бреме вече...
  - Синко,  опрощение търсиш,  но аз не мога да ти дам опрощение...  Моли се на Бога,  сине,  той да прости греховете ти,  пред него изкупи вината си. Дано ти прости Бог сине,  аз съм ти простил.  А сега си иди,  отдавна нямаш място тука,  върви и живей живота си,  на мене малко ми остава... "
  Младият мъж излезе от храма и се запъти през калта към автомобила си... Възрастният баща,  чието сърце се разкъсваше от болка за едничкия си син,  продължи да рисува.  Едра сълза се стече по лицето му като роса и падна върху иконата.  С падането си тя изстина и остана увековечена там.  С тих стон бащата промълви:
  - Дано ти прости Бог,  сине,  дано ти прости... 
  Късно вечерта квартала напусна черна кола,  която се движеше по околовръстния път.  Скоро тя се включи в потока от хилядите коли  се изгуби в светлините на града...