∞

 

 

Прозинах се звучно и си свалих якето. С мъка разкопчах ботушите, затруднена от осеммесечния корем и се отправих към банята, за да си измия ръцете. Погледнах се в огледалото и с удоволствие установих, че изглеждам доста по-добре, както се и чувствах. След като измина седмият месец от бременността, рязко, някак изведнъж се почувствах чудесно. Вярно, коремът ми беше доста големичък, глезените ми честичко се подуваха и гърбът страшно ме заболяваше, но имаше някаква свежест в мен, която преди бе изчезнала. „Освен това, казвах си, остава само един месец до раждането”. Тази мисъл беше доста облекчаваща, макар и плашеща. Страхувах се от болката и кръвта, но вече бях решила да родя нормално, а не с цезарово сечение. Смятах, че така ще е най-добре за дъщеря ми, която се развиваше удивително бързо.

Без да се преобличам се отправих към кухнята, за да си спретна нещо за хапване. Смятах, че заслужавам да се поглезя, защото бях качила само три килограма, освен теглото на детето. Тъкмо се бях върнала от среща с Ниляна и Ралина. Навън се сипеше пухкав, рехав сняг, а небето приличаше на пепелносива бездна, тук-там обагрена от кафеникаво-виолетови облаци. Сънсет беше на работа, а мама и Римън – на почивка в Страната на Слънцето. Сипах си чаша ягодов чай и с въздишка си напомних, че само след месец ще мога да пия кафе.

Седях пред телевизора и докато хапвах, разсеяно зяпах някакъв глупав сапунен сериал. Зад прозореца на апартамента се стелеше пелена от сняг, светлината беше млечна, мека и правеше жилището още по-уютно. Тъкмо си казвах колко приятен следобед ми предстои, когато на вратата се звънна. Звъртях очи от досада и станах, за да отворя.

-Ливър! – направо възкликнах. Той стоеше пред вратата и се усмихваше с белите си като снега навън очи. Носеше бледосини дънки и черно кожено палто. 

-Здрасти, Амара.

-Какво правиш тук? – попитах и се облегнах на рамката на вратата.

-След като не отговаряше на обажданията ми в продължение на месец и половина, реших че ще е най-добре да те потърся лично – отвърна той – Може ли да вляза?

-Може – съгласих се безсилно – Заповядай.

Звукът от затварянето на вратата ми се стори потискащ, почти злокобен. Откакто се бяхме видяли в кафето, Ливър ми беше звънял почти всеки ден. Не му вдигах (и криех обажданията от Сънсет) с надеждата, че ще се откаже.

-Как си? – Ливър се разположи на един от столовете до масата и взе чашата чай, която му предложих.

-Добре съм – сковано отговорих – Като изключим болките в гърба, се чувствам чудесно.

Очите му се смъкнаха по мен, прониквайки през дрехите. Прииска ми се да побягна.

-Така и изглеждаш – проговори Ливър – Не съм виждал по-красива бременна жена.

-Благодаря – измърморих и седнах срещу него, обхваната от лошо предчувствие.

-Е, кажи сега защо не отговаряш на обажданията ми? – младият мъж се приведе напред, увил пръсти около топлата чаша и смарагденозелените му къдрици проблеснаха като лакирани.

-Много добре знаеш защо – казах равно и го погледнах в лицето. Беше много красив. И много горчив.

-Не, не знам – нежно промълви Ливър и в ирисите му пак потрепна фанатичния, маниакален блясък от предишния път.

-Ливър, за това ли си дошъл? – директно попитах. Може и да бях груба, но така щях да го отблъсна по-лесно – Дошъл си да ми говориш за това как искаш да си с мен?

-Да – просто отвърна той и отпи от чая – За това съм тук.

-Искам да си тръгнеш – признах – Моля те. Нямам какво да ти кажа...

-Спомни си колко бяхме щастливи заедно – прекъсна ме той, сякаш изобщо не бях проговаряла – Докосването ти беше като капка живот за мен, а целувките ми те превръщаха в късче жарава. Съжалявам хиляди, милиони пъти за това, което се случи с Октавия, тя никога не е била нищо повече от увлечение. Ти винаги си била истината, ти си моята Орис.

-Не, недей – поклатих глава, когато Ливър се изправи и с безумен взор посегна към мен – Моля те, тръгвай си.

-Добре – учудващо спокойно каза той и дръпна ръката си – Добре, сега си тръгвам, обаче няма да се откажа от теб. Просто няма да се откажа.

Облече си палтото и на вратата се завъртя към мен. Искаше ми се да му кажа толкова неща. Да му кажа как се чувствам, как го мразех, колко бях привлечена от него. Но замълчах, защото не намирах подходящите думи. А и беше безсмислено.

И тогава той ме привлече към себе си. Почувствах здравите му ръце като менгеме, което се стегна около мен, притисна ме.

-Не мога без теб, не разбираш ли? – изстена Ливър и завладя устните ми. Усещането беше кошмарно. Една част от мен искаше да се разтопи в обятията му, да се отдаде на сладостастието, което излъчваше, а другата изпитваше неописуема горчивина, граничеща с отвращение. Изпитах внезапен, вледеняващ срам пред неродената си дъщеря, задърпях се в ръцете му, започнах да се боря и точно тогава едно възклицание накара сърцето ми да замре:

-Амара!

Ливър светкавично ме пусна и се обърна по посока на гласа. Сънсет се прибираше, в косата му имаше сняг, а лицето му бе пребледняло и кървавочервените очи изпъкваха болезнено на фона му. Почувствах рязък порив да се разпищя.

-Кой си ти? – просъска приятелят ми към Ливър, по чието лице се разливаше зловещо безумно изражение – Какво право имаш да я докосваш?

-Тя още ме обича – изрече той – Ще се върне при мен, обещавам ти.

И с тези налудничави думи, Ливър се стрелна покрай Сънсет и изчезна надолу по стълбите. Приятелят ми вдигна очи към мен. Не бях виждала по-разбит поглед. От него струеше и мъка, и отчаяние, и предизвикателство, и гняв.

-Ела, Сънсет, ще ти обясня – пресипнало изрекох – Хайде, влез. Много е студено.

Идваше ми да потъна в земята от срам. Какво не бих дала той да не бе видял сценката с Ливър. Подозрението, че може несъзнателно да съм отвърнала на целувката, ме глождеше като парче стъкло в окото. Сънсет закрачи към мен и бавно, с приведени рамене ме отмина. Усетих сълзите да парят в гърлото ми, но гневно ги преглътнах. Сополивенето нямаше да помогне.

-Какво беше това, Амара? – попита тихо той – Какво видях току-що?

Затворих вратата и светнах лампата в коридора. Сънсет стоеше срещу мен и ме гледаше. Ирисите му светеха с такава скръб, каквато се запитах дали изобщо съм изпитвала, въпреки Римън.

-Това беше Ливър. Втълпил си е, че иска да бъде с мен и че още ме обича. През последния месец и половина не спираше да ми звъни и понеже не му вдигах, днес дойде тук и ми налетя.

Изрекох всичко на един дъх, полузадушена от притеснение.

-Звънял ти е в продължение на месец и половина и ти не си ми казала? – гласът на Сънсет не се бе покачил и с една октава, но предпочитах да започне да крещи.

-Да, защото не исках да те тревожа – отвърнах – Смятах, че така ще ме забрави и не исках да те натоварвам излишно.

-Но той е дошъл тук – равно довърши Сънсет и седна тежко на шкафа за обувки. Изглеждаше сломен – Дошъл е тук, за да те увещава да се съберете.

-Според мен е откачил – промълвих все така засрамена – Трябва да видиш с какво изражение ми говори. Прилича на луд...

-Амара, ти го целуваше – равно ме прекъсна Сънсет и се облегна назад – За него ми е ясно, но ти какво искаш не знам.

През вените ми мина смъртна, ледена тръпка. Значи все пак бях отвърнала на търсещата, сластна целувка на Ливър. Ужасът от мъката в червените очи на Сънсет ме убиваше.

-Какво имаш предвид? – промълвих.

Приятелят ми рязко се изстреля на крака. Изправи се в целия си ръст пред мен и ме погледна в лицето.

-Точно това, което казах. Какво искаш? Обичаш ме... искаш ме... ще се омъжваш за мен... гордееш се с мен... дете ще ми раждаш, а се мляскаш с друг пред очите ми...

-Как смееш! – възкликнах – Как не те е срам, аз съм бременна от теб!

Внезапно температурата беше паднала с десет градуса. Зимата навън бе пропълзяла към нас и бавно замразяваше ирисите на мъжа, който ме обичаше.

-Да, бременна си – спаднало промълви той и цялата му ярост се оттече в един миг – От мен, а какво правеха ръцете ти върху този Ливър? Какво правеха устните ти върху неговите?

-Не съм го целувала – изгубих самообладание и се развиках – Не съм го мляскала, не съм го прегръщала! Как смееш да говориш така?

-Знам какво видях – отвърна Сънсет и скръсти ръце пред себе си – Ти се целуваше с друг пред очите ми!

Отново изглеждаше обезумял. Ревността го прогаряше и заличаваше всичко мило, всичко елегантно в него. Сълзите трептяха в очите ми, пареха в гърлото ми, а бебето бе необичайно спокойно.

-Откъде да знам дали наистина си бременна от мен?

Онемях. В гърдите ми настана плътна, кънтяща тишина, изсмукваща всяка дума или звук. Лампата неумолимо огряваше лицето на Сънсет и съвсем ясно показваше, че по него няма нито следа от смях, от хумор. Острите черти на приятеля ми бяха изопнати, изтерзани и някак разкривени като размити в безумието. Обикновено живите, засмяни очи приличаха на мътни, замъглени, медни капки кръв. Устните, които излъчваха такова сладострастие, устните, които бяха изричали толкова нежни, сладки, любовни думи, бяха стиснати в тънка черта след отвратителното изречение, което бяха изплюли. С нарастващ ужас си спомних собствените си думи в Сапфирения парк: „Но в гнева си можеш да кажеш неща, за които да се разкайваш, неща, които не мислиш в действителност”. Докато гледах, по лицето му започна да се изписва срам.

-Как си позволяваш... – прошепнах – Как изобщо можеш да си го помислиш? Как... как ти хрумна... след всичко, което съм ти казвала, след всичко, което си направил за мен. Ти... ти... ти си ми всичко... единствения, който ме спаси от мъката по Римън...

Осъзнах какво съм казала, едва когато светлите вежди на Сънсет се вдигнаха нагоре от смайване и той промълви:

-Римън? Съпругът на майка ти?!   

Лепкав ужас се проточи в кръвта ми, стори ми се, че ще припадна или ще умра.

-Не, не той – тихо проговорих – Римън, когото имам предвид, няма нищо общо с мъжа на мама.

Осъзнавах, че сега ще трябва да разкажа всичко на Сънсет. Цялата истина.

-А кой е тогава?

-Хайде, да влезем вътре – казах и си избърсах лицето – Имам да ти разказвам много неща.

Бавно тръгнах покрай него, а той ме последва с объркан до краен предел вид. Седнах срещу него и посегнах за ръцете му. Той не се възпротиви, напротив, дори обхвана пръстите ми в силна, здрава хватка.

-Сега ще ти разкажа всичко, защото между нас няма място за лъжа.

-Добре – каза тихо той и ме погледна – Слушам те.

Докато говорех, навън отново се изви буря. Вятърът се разпищя в ъглите, снегът се усукваше около прозорците и превръщаше света в бяла, пухкаво-ледена илюзия.

Следва продължение...