Има едно райско кътче на земята. На него планините с плещи допрели са небето, равнините са като тепсия, морето е с лазурен бряг, а реките, с язовири малки и големи по тях, извиват тела по него във всички посоки на света.

          На тази земя е покълнало нашето семе българско и четиринадесет века е обгрижва с любов. Тази любов е видях в очите и чух в словата на момчетата, с които служих в казармата.

          Няма човек, който е служил войник и да не помни от първият до последният ден как е протекъл животът му там. Ето, като че ли сега, пак съм там. Застанал на входната врата на спалното помещение... А то голямо и дълго, с три колони по средата, а от двете им страни в две редици наредени войнишките легла. На пръв поглед легла като легла. Но не беше така. Те се деляха на легла за новобранци и легла за стари войници. На старите войници леглата бяха зад колоните, до парните радиатори или чак в дъното на спалното. По този начин веселата част от войнишкият им живот, който започваше след вечерна проверка оставаше скрит зад колоните от очите на проверяващ старшина или офицер. За избягване на всякакви изненади се грижеше и дневалният.

          Най - приятно беше, ако някой беше донесъл по неведоми пътища някое шишенце ракийка или конячец. От това се отпускаше войнишката душа. Всеки отпътуваше мислено към родният край и започваше разказ за красотите му и за хората, които живееха там. За тамошните моми и дума не можеше да става, да бъдат сравнявани с други. След разказа, разказващият отговаряше на зададени от слушателите въпроси. Всичко ставаше на импровизирана сцена. Разказващият седеше на леглото по средата, под любопитните погледи на насядалите или налягали по съседните легла. По решение на съдбата ли или по решение на военните закони, в ротата бяха събрани момчета от всички краища на България. Най - ербап и с голямо самочувствие бяха от морето. Затова, като станахме стари пушки, театралната сцена е откриха морските вълци. В ротата всеки носеше специфично име, отговарящо на родният му край. Във връзка с този неписан войнишки закон, единият се казваше Христо Цацата, а другият Иван Паламуда. Цацата малко заекваше, а и ,,р"-то му беше доста размазано, затова Паламуда разказваше. Цацата допълваше от време на време там, където Паламуда изтърваше някои събития. Така налягали по леглата около него, всеки в захлас слушаше първият му разказ:

         - Пичове - започна Паламуда - морето е голяма работа. Много дава, много взема. Много дава когато е спокойно. Огромна синя шир. Малки вълнички приплясват на брега, а лодките кръстосват и порят спокойната му повърхност. Моторите им бръмчат и пърпорят в отсечен такт. Пър - пър - пър. Рибарите търсят дамара на рибата. Едни с чипаре и парагат, други с мрежи. Туй, като се почне от пролетта на калкан и карагьоз, та до есента на паламуд и лефер. През пролетта, когато небето е ясно и с луна, какви раци - паури се ловят по брега и какво мезе са за бирата...? Нямате си на представа. Напече ли малко по - силно слънцето, веднага плажът се изпълва с чужденци и тук там нашенци. Стой и гледай. Бели, бели - като овче сирене. Няма кой да ги обръща. Ще изгорят на слънцето. Кьорав да си, сакат да си, все ще се намери нещо и за теб. Дето е казал народът: ,,И за кьорави овце се намира купувач." Вечерта на дискотека или ресторант. Те дошли на почивка - пари бол. Ядене, пиене, танци. Като затворят заведенията отиваме на вечерен плаж. Нощно къпане без бански, за да не ги мокрим.

         - Паламуд, смени темата! - прекъсна го Жоро Шопа. - Заради приказките ти половината тази вечер ще сънуват розови сънища.

         - Паламуд, остави Шопа и дай по - нататък! - обади се Наско Заралията.

         Паламуда продължи, но смени темата.

         - Притъмнее ли над морето и то се разлюти - тогава бягай! Дошло е времето да си вземе неговото. Ако си вътре, духне ли Драмаданът - внезапен, силен вятър и вълните започнат да правят зайчета, пали мотора и към брега. Забавиш ли се налита Солуганът - огромна дълга вълна и не се знае какво ще стане. Или ще те отнесе в открито море или ще те запокити някъде върху скалите. Лодката на трески, а ти на Божията милост. Вънка ли си и морето се разбушува - иди на фара. Седни на скалите и се любувай на огромната му мощ. На запенената хала пред теб. Особено когато върху скалите удари седмата или деветата вълна. Удари ли деветата - пази се! Имало е моменти е прехвърляла фара. Неприбрани добре лодки е отнасяло от кея. Къса въжетата и после ги търси в ачика - открито море, или на дъното. Когато е бурно времето най - добре се спи вечер. Като се завиеш на топло. под завивките, а вънка прибоя монотонно бие по брега, сякаш ти пее приспивна песен.

           Паламуда спря разказа си отнесен от своите спомени.

           - Паламуд, разкажи как ви хвана лошото време в морето, как зарязахте сто колача мрежа и как едва се спасихте! Или по - добре разкажи, като ходихте на почивните станции какво ти се случи там! - подкани го Цацата.

           - Аз викам, че за тази вечер стига, Цаца! - обади се дежурният по рота. - И на тия разкази ще им дойде времето. Уволнението е доста далеч. Утре вечер е наред да разказва Митьо Сламара. Сега предлагам всички да лягат!

           С леко неодобрение всеки зае своето легло и след малък коментар по разказа на Паламуда, спалното помещение утихна.

           Митьо Сламара беше от добруджанският край. Житницата на България. Понеже основният остатък след жътва е сламата по къра, затова той като каза от къде е, веднага беше пришита към името му новата фамилия - Сламара.

           Вечерната проверка мина нормално, по устав. След като всички набързо направиха вечерният си тоалет. дежурният даде знак на дневалния. Той зае стратегическото място до външната врата на коридора, да наблюдава за прокрадващ се старшина или офицер. Като видя, че всичко е натъманено както трябва, дежурният се шмугна в спалното. Сламара видя, че той зае своето място и започна:

            - Момчета, туй снощи дето го разправя Паламуда може да е така, но защото той и Цацата са свикнали там. Ама аз не мога и десет дена да изкарам. Отидеш на плажа, легнеш да се печеш, тъкмо се отпуснеш и някой мине, засипе те с пясък и няма извинявай, няма прощавай. Други играят на топка, долети топката и те удари по гърба или по главата. Пак същата работа. Трети излиза от морето, мине покрай тебе и те накапе със студени капки по загрятото тяло, че целият настръхнеш. готов си да скочиш като лъв отгоре му, а той върви невъзмутим. На плажа гюролтия. вечер до късно гюролтия. На туй му викаш почивка?! Не! Най - добре си почивам на село. В петък чакам с нетърпение да свърши работният ден в завода и веднага тичам да хвана автобуса за село. Автобусът тръгва. Пътят прав като конец. От двете страни, като се люшнали ония ми ти жита през пролетта. Зелено море. Дърветата нацъфтели. Красота. А лятото, като узреят нивите! Златна тепсия, докъдето ти поглед стига. Като мръкне, като запеят милион щурци - душата ти пълнят. Започне ли жътвата мирише на жито, на слама.

          - Хи-хи, е затова си сламар. - някой тихо се изсмя и прошепна.

          - Шшшт! - сбута го с лакет седналият до него.

          Митьо не обърна внимание на закачката и продължи:

          -Легнеш си да спиш - тишина. Спиш като бебе. Ако си изморен, сутрин не можеш да чуеш кукуригането на петлите. Събужда те хладният въздух, който влиза през отвореният прозорец, заедно с нежното гугукане на гугутките, кацнали на кайсията в двора. Като деца ходехме на селската река да се къпем. Като пораснахме ходехме с приятели на язовира да се къпем и за риба. Той не е много голям, ама какви шарани и бяла риба съм хващал. Няма да ми повярвате. Най - много ми харесва като започнат приготовленията за сбора на село. Бостаните се обират, мазата пълна с дини. Лозето се обира, буретата пълни с вино. Едно с бяло, останалите с червено. От сливите ракията предварително е сварена. На самия сбор се коли коч или някое младо прасенце. Започнат ли да идват гостите, под асмата се опъва дълга маса и се вдига в понеделник, на третият ден, когато последният сборджия си замине.

           - Сламар - прекъсна го Тодор Кукера от Ямболско - защо му викате сбор, а не събор?

           - Защото на сбора се събира всичката рода до трето коляно. В чужбина да са, пак идват. Така се прави на тоя ден проверка на родата. Кой жив, кой вече не е между живите, кой какво е постигнал в живота и така нататък. Събора е друго нещо.

            - А бе, Сламар, какво му обясняваш на Кукера? Давай по - нататък! - подкани го Паламуда.

            - В центъра на селото - продължи Сламара - три дена качен на сцена свири оркестър. На площада на два - три ката хоро. В читалището за младите забава. А бе, като ми дойдете на сбор ще видите. Ако някой дойде по - рано, ще отидем на ,,Крушака", местност близо до селото. Има чешма с три чучура. Водата е много студена. Пред нея хубава зелена поляна. Там на печена пуйка и бира. Касата бира в коритото на чешмата. Като извадиш шише, направо се изпотява. Пък може и на някое закъсняло агънце да седнем.

            - Сламар, - прекъсна го дежурният по рота - мисля да прекратяваме, че като гледам на половината им потекоха лигите от твоите приказки.

           - Щом си казал, да прекратяваме. Ама преди това искам да си призная нещо. Ей момчета, ако искате ми вярвайте, ако искате недейте. Понеже съм свикнал на простора на Добруджа, като дойдох тука да бъда войник и когато за първи път излязохме на нощно занятие, голям страх брах. Ей братлета, в тази гора, в тази тъмница и отгоре едно късче небе с две - три звезди. Все ми се струваше, че отнякъде някой ще ми скочи отгоре. А сега лека нощ! Изпълнявайте заповедта на дежурния!

            Момчетата, след туй признание на Сламара, легнаха развеселени. Известно време те оспорваха помежду си казаното от сламара. Които бяха от равнината, казваха че е истина. Явно, че и те бяха изпитали същото, но ги беше срам да си признаят. Докато тия от планината не можеха да си обяснят казаното. Ако си малко момче да те е страх, ама си станал мъж за женене и да те е страх от тъмното в гората. Тая вечер разговорите продължиха до късно и чак тогава спалното утихна. Само похъркването на рано заспалите нарушаваше тишината. Следващият ден от казарменият живот на ротата за малко да провали разказа на Стоил Бориката от Родопите. След закуска и набързо проведеният развод, ротата се снаряжи и хукна по голите баири, осеяни с камъни, да провежда занятие по тактика и оръжие за масово поразяване. Това продължи до обяд. Обядът пак беше набързо. След него ротата замина на стрелби. В краят на този тежък ден, когато войниците почистваха оръжията си, дежурният по рота отиде при тях и нареди отделението на Петър Влаха да отиде работно отделение в кухнята. В него беше и Бориката. Когато вечерната проверка, провеждана под зоркият поглед на ротният, беше към края си, работното отделение се върна. Лека усмивка прибягна по лицето на дежурния по рота. След като свърши проверката, той докладва на ротния, който от своя страна освободи ротата. Всички забързаха напред - назад да направят личният си тоалет преди лягане. Ротният даде разпореждането си на дежурния да съблюдава реда и службата да се носи както трябва и си замина. Дневалният веднага зае стратегическото място за наблюдение, а вътре в спалното Бориката отиде да заеме определеното му място.

            - Ей Борика! - чу той зад гърба си гласа на дежурния по рота - Докато не дойда аз, няма да започваш!

            - Няма! - отвърна му без да се обръща Бориката.

            Понеже беше доста едър, та като сядаше се наложи близкостоящите да се посгъстят малко. Когато вратата на спалното се отвори и дежурният по рота забърза към тях, Бориката не издържа и му подвикна с гърления си глас, широко усмихнат:

            - Хайде бе, старши, още малко, ако се беше забавил, започвахме без тебе.

            - А де, а де, ами непоряд! - заплаши го с наказание също с усмивка дежурният.

            Бориката го изчака да се намести добре на направеното му място и започна:

            - Приятели, добре, че ме пратиха тука да служа. Баири, баири, ама планина. Ако ме бяха пратили в полето да служа, нямаше да издържа. Сигурно щях да пукна. То там няма къде да се скриеш, та да пуснеш една вода, бе. Камо ли нещо по - голямо да решиш да правиш. Трябва да си завиеш главата с куртката, та да не береш срам.

           - Борика, ти като си голям, сигурно ще светиш отдалеч като огледало! - подхвърли Стоян Русчуклията и всички прихнаха да се смеят. Бориката също се засмя. Той имаше добро сърце. Носеше на майтап и обичаше да си прави майтап. Като се успокоиха всички, той продължи:

           - Огледалото Русчуклия е малко. Като морският фар на Паламуда. - обърна се, погледна Паламуда и продължи - Паламуд, да не мислиш, че при вас е по - розово. Я на някой нещо му се е доправило, тича веднага към морето и се прави на плувец. Спре на дълбокото. Седи като шамандура, докато се облекчи и после излиза на брега усмихнат до ушите. Ни лук ял, ни лук мирисал. Затуй на края на лятото солеността на морето се покачвала. Тъй го изчислили нашите умни глави от БАН.

           Докато Бориката говореше, усмивката не слизаше от лицата на останалите. Дежурният по рота си погледна часовника и го подкани:

          - Борика, дай малко по - сериозно, че времето върви!

          - Старши, това му е работата на времето - да върви, а ние да служим, служим и накрая да се уволним. Но щом си казал сериозно, така да бъде! Знам - започна Бориката - че някои от вас са ходили тук - там из Родопа планина, но едно е да пътуваш с влак или с автобус, друго е да слезеш и да тръгнеш из нея. Тогава усещаш нейната красота. Най - добре е да тръгнеш от полето и да навлезеш в планината. Тя изведнъж те лапва като ламя. Колкото навлизаш по - навътре към нейното сърце, толкова баирите стават по - големи. Накрая стават толкова огромни, че ти стоиш с вперен поглед нагоре и връх не се вижда, само къс небе. А бориките! Я си потърсил върха им да видиш, я ти е паднала шапката. Огромни. Застанали над теб, като великани. Карат те да се чувстваш пред тях дребен и незначителен. Навлезеш сред тях. Времето се смрачава. Усещаш хладина от дебелата им сянка. От чистият въздух и аромата на смолата, ти се завива свят. Вървиш, а под краката ти леко пружинира покривката от пожълтели иглички. Краката ти потъват във вековната борова постеля, но стъпваш тихо. Пред теб, до самите ти крака изскача и тежко полита между дебелите стволове на дърветата шарена глухарка. Толкова добра е украската й, че ти едва не е настъпваш. След нейното излитане, забелязваш до падналото дърво гнездото й с яйцата в него. Глухарът е див петел, а глухарката дива кокошка - пояснява Бориката и продължава - По някое време гората пооредява. Пооредее ли гората, веднага се появяват червени и черни боровинки. Излезеш ли на поляната - застлана е с тях. Черните са по - сладки от червените. Яж колкото искаш! А ако набереш, страшно сладко и сироп можеш да направиш. Като се наядеш. огледай се по отсрешните склонове. Има ли полянка ще видиш на нея елени с ей такива рога. Към горния край на баирите, може да видиш и диви кози. Като се извикаш, елена веднага вдига глава и прилепя рогата за гърба. Постои малко, после с огромни скокове се скрива в гората.

           - Борика! - прекъсна го Вальо Мокрия - Остави тия елени и кози, ами кажи мечки има ли?

           - Има! - отвърна Бориката.

           - Ами като има, тогава като е срещнеш, кажи какво правиш?

           - Като срещнеш мечка, не трябва да се плашиш. Единствената опасност е да не се падне да бягате в една посока. Тогава не се знае кой кого гони. При това положение, хубаво е да си с двойни гащи и да са вързани за глезените, та като се прибираш у дома, да не се изложиш пред комшиите.

           Бориката започна да се смее заедно с другите около него, а Заралията каза на Вальо Мокрия на пресекулки, през смях:

           - Разбра ли бе Мокър? Гащите обезателно вързани! Иначе ще се изложиш пред комшиите, а и в махалата могат да разберат по миризмата, че си се срещнал с мечка.

          Всички пак се засмяха.

           -Ей, момчета! - обади се дежурният по рота. - Я по - тихо! Борика, продължавай, че както е караме, ще осъмнем!

           - Щом те е страх от мечки, няма да ходиш в гората! - продължи Бориката - Тръгваш по пътя, а той криволичи, както криволичи реката под него. Реката шуми с бистрите си като сълза води и се боричка с нападалите в коритото й камъни от стръмните й брегове. Вървиш срещу течението нагоре. Тя започва да се успокоява. По пътя стигаш там откъдето тя тръгва. Ще се изненадаш колко е спокойна. Лъкатуши като змия през високопланинските пасища. Широка един разкрач. Тече бавно и спокойно. Щом е спокойна, значи е дълбока. В дълбокото нищо не се вижда, но тръгнеш ли обратно по нея, тя започва да се отваря, да прави вирчета. Отначало малки, после по - големи. Приближиш ли ги внимателно и в долният им край ще забележиш как стоят балкански пъстърви. Стоят, не помръдват. Падне ли нещо в средата на вира, като стрели са. С въдица много лесно ги ловя. Когато е топло времето, обичам да ги ловя с ръце. Хем се разхлаждаш, хем адреналинът ти се качва. Пъстървата много се пързаля. Затова пипаш леко. Набараш ли е, тръгваш по тялото й с леко допиране. Тя е хищна и мисли, че друга се допира до нея. Стигнеш ли хрилете тогава е стискаш и е вадиш. Най - добре е печена на огън. Докато ловиш, ако си сетил да туриш в реката и бира да се изстудява... Комбинацията им става страхотна. Приятели, Сламара ни покани на сбор. Аз ви каня на събор, като се уволним. Ний по нашия край правим събори. Няколко села се събираме на някоя местност на определен ден в годината. Правят се курбани, скари димят. Като дойдете, ний ще направим чеверме под дебелите сенки на бориките и със студена бира. А на който му прималее от това и чистия въздух, може да полегне и да поспи спокойно. От думкането на тъпаните и свиренето на кабагайдите, нито мечка ще дойде, нито мечето й. Ще се хванем на правото родопско хоро. Ще ви запозная с нашите моми.

          - Нека само да сме живи и здрави дотогава, Борика! - прекъсна го дежурният по рота. - А сега трябва да лягаме! Днес беше доста уморителен ден.

         - Така беше, шефе! - съгласи се Бориката. - Айде, приятели, лека нощ!

         Всеки пожела лека нощ и побърза да отпусне измореното си тяло на леглото. За другата вечер беше наред Вальо Мокрия. Войниците, които бяха по поречието на Дунав от Русе надолу, наричахме ,,мокри", защото от едната страна ги залива Дунав, от другата Черно море. Разказа на Вальо Мокрия не се състоя. Причината беше чисто военна. Към четири сутринта писна зумера и се чу гласа на оперативния дежурен - ,,Тревога!". Изнесохме се бързо навън. Спалното опустя.

        Занятието продължи много дълго. Когато се прибрахме продължихме да спазваме традицията до уволнението. На уволнението - прегръдки, целувки, алкохол.... Сякаш един сън беше свършил!

        Прибрах се в родния ми дом. Първата седмица премина в бурни нощи и лениви дни. Втората беше към своя край. Майка ми, като всяка майка, полагаше големи грижи за мен, угаждайки на всички мои прищевки. Започваше със сутрешното кафе и закуска до любимите ми гозби и десерти за обяд и вечеря.

        Свикнал на казармената дисциплина и порядки, от монотонният начин на живот ми доскуча. Отмаряйки една сутрин в моята стая, проснат на спалнята, взех решението - ще пътувам. Отидох при майка ми и й поисках пари за път. Тя ме погледна учудено и ме попита:

        - Къде си намислил да вървиш? Та аз още не съм ти се нарадвала!

        - Човекът е човек, когато е на път! - отговорих й с фразата на любимият ми поет. - Ще пообиколя Родината ни, мамо!

        Тръгнах. Ходих при всички приятели от казармата и се уверих в това, което бяха разказвали. Обиколих и някои краища, в които не бях стъпвал. Навсякъде имаше неповторими красоти, но това затвърди усещането в мене, че реките са най - бистри, гората най - хубава, въздухът най - чист и момите най - хубави в родният край!

        Но времената се менят! Дали следващите поколения ще обичат това райско кътче земя така, както дедите им са го обичали???