Oтдясно на моста

Многобройните каменни стъпала, издълбани в тлъстото скалисто туловище на хълма, се извисяваха повече от двадесет метра отвесно над улицата. Жената се заизкачва бавно, стъпало по стъпало, подпирайки се на създадения за тази цел железен парапет. Наближаваше полунощ. Градът, полегнал под нея, спеше мирно и дълбоко – по улицата не се движеха коли, нямаше никого.

Жената поспря, пое си дъх и продължи. Стълбището водеше до върха на хълма, до “Тъмната кула”, както я наричаха местните. Кулата бе останала от римско време, когато е била използвана за наблюдателница. От край време бе частна собственост и обитавана. Достъпът на туристи бе забранен.

Тя не бе целта на жената. Някъде по средата от стълбището се отделяше малка пътечка, която водеше до открита площадка. Направена бе за туристи и природолюбители, защото откриваше неповторима гледка към многобройните хълмове около града.

Жената стигна до отбивката. От дупките в камъните под краката ù наскачаха уплашено малки гущерчета и побързаха да се скрият. Същата мъхеста растителност обличаше познатите до болка скали. Пътят не се бе променил за всичките години, през които идваше тук – той не остаряваше.

Жената броеше наум крачките, които ù оставаха до целта – тридесет и две, тридесет и три, тридесет и четири… Пред очите ù се показа мостът.

Гледката към него се откри, когато излезе на търсеното място.

Това всъщност не бе мост, а акведукт, построен през 1873 година, за да снабдява града с вода. Той бе около двадесет и четири метра широк и над двадесет и осем метра висок и свързваше два хълма. Затова и думата мост бе първата, която се появи в главата ù, когато го видя за първи път. Бяха минали почти тридесет години оттогава.

Вече достигнала площадката, жената се отпусна уморено на поставената там от общината пейка. Намираше се толкова високо над града, че градските светлини не успяваха да достигнат до нея, всичко бе тъмно и тихо, както винаги. Жената намести белия шал, с който бе привързала косата си и зачака.

Това бе един ритуал, който тя повтаряше от почти тридесет години. Всяка година на тази дата жената идваше тук, за да го чака - него...

Бе едва осемнадесетгодишна, когато дойде за първи път в тази непозната страна. Самотата я разяждаше, както може да разяде само някой, който е на осемнадесет. Цял един месец нямаше с кого и една дума да размени – не говореше езика, а тук не говореха английски.

Тогава го срещна. Една сутрин се засякоха пред един магазин и размениха плахи погледи, вечерта се видяха на друго място – градът бе малък, постоянно се натъкваха един на друг. Момичето, което жената бе тогава, цели два дни крои планове как да го заговори и какво да му каже, докато една вечер успя да превъзмогне себе си. Двамата станаха неразделни. Той също бе чужденец, дошъл бе само за лятото.

Последваха безкрайни разходки, разговори, слушане на музика. Любимото им място за среща бе на тази площадка. Наричаха мястото “отдясно на моста” – “the right side of the bridge”, защото не знаеха точната дума за него.

Няма поема, която достойно би описала любовта им. Няма мелодия, която да съперничи на звука от шепота на сърцата им.

– Кажи ми, че всичко е истина. Нали не сънувам? – шепнеше тя.

– Истина е! – повтаряше той и сушеше сълзите ù с устни.

Двамата обходиха всяко кътче на хълмовете около града. Плакаха прегърнати, докато се криеха под една пързалка от летния дъжд, защото знаеха, че краят на лятото ще ги раздели.

То настъпи бързо. Момчето и момичето се разделиха, не знаеха кога ще се видят отново, не знаеха дали изобщо ще се видят отново. Обещаха си, каквото и да се случи, след десет години на тридесет и първи юли да се срещнат в полунощ “отдясно на моста”.

Той си тръгна, но тя не намери сили да напусне страната, остави родината зад гърба си и остана. Колкото по-малко километри ги разделяха, толкова по-малка бе болката от липсата му.

Оттогава жената идваше всяка година. Първите години идваше, само за да се чувства по-близо до него, това място я стопляше повече, отколкото когато се прибираше у дома. Годините минаваха. Той не дойде нито веднъж.

Hо защото не бяха минали десет, така си мисли жената до десетата година. На десетата година той пак не дойде.

Минаха години. Жената се премести, омъжи се, роди деца. Продължаваше да идва тук винаги веднъж в годината на тази дата. През останалото време се опитваше да не мисли всеки ден за него. Винаги, когато чуеше името на града, сърцето ù спираше да бие за секунди. Никой не знаеше за тази нейна тайна, никой не подозираше колко незавършена и самотна се чувстваше.

Сигурно си имаше причини да не дойде, логично бе да има причини. Навярно той също бе семеен, не всеки може да се отдели без обяснения от семейството си. Защо не я потърси? Може би го е направил, но тя си бе сменила името, сменила бе адреса си... Единствената връзка бе това място.

Той трябваше да дойде. Жената бе решила да не пропуска нито една възможност. Немислимо бе да не бъде тук на уговорената дата. Ами ако го изпусне? Не, тя продължи да идва, точно както сега.

Тя се загледа към долината, макар да можеше със затворени очи да опише с подробности всяка сграда, всяка църква в нея. Познаваше всеки път, всяка посока, от която той би могъл да се появи.

Хълмът не помръдваше. Градът под него не подозираше за скрития си наблюдател. Оставаха десет минути до полунощ.

И тогава го видя! Незнайно как бе успял да се приближи безшумно. Нямаше съмнение – това бе той! Стоеше и я наблюдаваше мълчаливо под близкото дърво, точно както едно време, когато тя го чакаше. Тогава се промъкваше и докато тя се взираше и го очакваше от друга посока, той я наблюдаваше усмихнато зад гърба ù.

Жената се изправи на крака.

Силуетът му бе толкова строен и висок, колкото го помнеше. Дългата му коса, по-дълга от нейната, се вееше и преплиташе сянката си с тези на треперещите клони в странен танц. Двамата стояха мълчаливи в сенките на тихата гора, както някога, когато бяха на осемнадесет години и от трепет и свян не смееха да се приближат един до друг. Тя почувства огромна вълна от вътрешна светлина да изгрява с пълна сила. Това бе всичко, за което някога бе мечтала. Това бе. Той бе дошъл, нищо друго нямаше значение.

Жената вдигна брадичка, затвори очи и пое дълбоко нощния планински въздух в дробовете си. От вълнение ù се виеше свят, страхуваше се, че ако помръдне, ще се строполи мъртва в краката му. Бавно отвори очите си. Той все още бе там, чакаше я. Жената протегна ръка. Невидим внезапен бриз прелетя през пръстите ù и разроши клоните на дърветата. Шалът ù се развя като бяло знаме в нощта. Листата зашумяха тревожно. Сенките се разтеглиха и оживяха. Очертанията на мъжа потрепериха и изчезнаха.

Стотици студени груби камъни се затъркаляха от гърлото към стомаха ù. Пред краката си видя да се отваря дупка – черна, като пресъхнал кладенец. Бодлива тел се уви около сърцето ù и го стисна, забивайки острите си шипове в него. Болка! Това бе болката...

Жената стоя така минути, а може би и часове, докато намери себе си. Обърна се и закрачи уверено към акведукта. Премина през загражденията, извърна глава и погледна с мек поглед площадката. Уличното платно бе празно. Белият шал на жената полетя зловещо към него. Не се чу друг звук, само тъп удар, когато тялото ù срещна още топлия от лятното слънце асфалт.

Бе последният ден от юли.