ОТМЪЩЕНИЕ

Летният ден се разполови и жегата си казваше думата. За един съм много стар, а за друг в разцвета на живота. От горещината едва вървя. От шест месеца съм вдовец, затова очите ми шарят по всяка аптекарка, която ме обслужва. Червя се от срам, напразно търся лек – нещо да ме направи голям мъж. Навсякъде ми казват, резултатът идвал след два дни или за сигурност седмица, на мен ми трябва за утре. Досетих се за един мой съученик, който продаваше билки на пазара. Някой ми беше споменал за неговите илачи, резултатите били отлични, забравяш старостта. На една крайна сергия намерих Тольо, той продаваше билки и картофи на пазара. Споделих с него мъката си, той ми намигна хитро, че е вземал от това лекарство и е останала една опаковка. С любопитство попитах от какво го прави. Отговорът беше - магарешки бодли. Първо магаретата изяждат тръните, каквато и трева да има покрай тях. От там идвала половата им мощ. Лекарството съдържало настройка от бодли в ракия и още нещо, но то било тайна. Преди битката трябвало да изпия 50 грама. Платих и хукнах към къщи, забравих жегата и пътя. След като останах вдовец, децата се разпиляха по чужбина. С моята пенсия карах горе-долу. Цял живот съм работил, мога ли да стоя без работа. Бях станал майстор, постоянно ме търсеха да оправям печки, бойлери, водопроводи и какво ли не. Преди десетина дни ме извика през един етаж Монката, запушила му се мивката. Набързо отстраних повредата и след една огнена чашка на крак, поех нагоре към етажа си. Исках да се извиня на съседите под мен за снощната музика, която бях пуснал силно. Истината обаче беше друга, там живееше вдовица с немирни очи. Всяка сутрин излизах да я изпратя на входа за нейната разходка с пуделчето, което имаше прическа на стопанката си. Усмивката ù беше достатъчна дори при облачно време да загрее слънце в моята душа.  Тъкмо минавах покрай апартамента, чух от там смразяващ кръвта ми вик. Натиснах вратата и тя се отвори. От спалнята идваха писъци. Грабнах попадналата ми метла и рязко отворих вратата. Белите женски колене подаващи се под разкопчания халат ме хвърлиха в трепет. Застинах на вратата. Викът ù беше преминал в шепот. “Мишка под дивана”. Отворих вратата към изхода на апартамента, а с дръжката зачуках по ъглите на стаята. Едно клъбце с хитри очички препусна през спалнята и намери бързо отворената врата към стълбището. Затворих вратата и се върнах обратно. Вцепенена, с отворени от страх очи, тя с мимики ме питаше къде е звяра. Изпъчих гърди, сякаш съм Свети Георги, пробол змея. Захвалих се, че в нейната крепост повече звяр няма да влезе. Затърсих откъде е влязло животинчето и видях, че между уплътненията на терасата имаше дупка. Направих знак, че отивам за малко до нас. От нея не чух дори и звук. Грабнах кутия с цимент и една счупена чаша, да направя смес и затворя пътя на мишката. Съседката стоеше на същото място, подадох ù ръка, а тя залитна и се озова право в обятията ми. Отвори изцъклените си сини очи и пак се разтрепери от страх. Преразказах за подвига си, тръгвайки се отбих до тоалетната. Там водата течеше и оставяше кафяви следи по чинията. Набързо направих ремонт, даже опитах да премахна следите от теча.

 Мария се казваше жената, хвана ме на излизане и ме поведе към кухнята. Бутилка златиста течност ме посрещна, заедно с голяма чиния със салата. Заедно с нея и ракията изпих мъката си.

Така тръгна. Все оправях по нещо в дома ù. Вчера ми се оплака, че вентилацията на тоалетната е затворена. Помъчихме се да вкараме маса, за да стигнем до нея. Не стана. После столът се оказа нисък и стълба не намерихме. Тогава ù предложих да я вдигна на раменете си и така да освободи клапата. Всичко свърши добре, но при слизането се намери в обятията ми. Старите хора казват, че кибрит и огън не стоят на едно място. Ръцете ми я обвиха и затърсиха как да превземат крепостта ù. Тя се отбраняваше. В един момент, аха да падне. Зашепна:   “Децата”. Отместих се от нея. Цялата пламтеше от страх.

- Сега си отивай, утре като изпратя децата на работа, ще дойда при теб горе. - В коридора се зацелувахме, сякаш ни бе за последно. Отидох у дома си, но нещо ме чоплеше отвътре.

   Не бях спал с жена от година и половина. Може да съм се повредил. Реших да взема мерки, затова беше щуреенето по аптеките. Извадих от илача, а той с дъх на ликьор. Глътнах две-три глътки. Утре ще види тя, що за мъж съм.

   Сутринта бях от пет на крак. Пийнах една чаша от еликсира, а после още една за всеки случай. В бутилката останаха пет пръста, ще ги изпия и тях. Гледам часовника, а той, мързеланът, едвам показва седем и половина. Тялото не ме оставя на мира, работи ми се нещо. Погледът ми попадна на олющените столове на терасата. Както си бях гол, грабнах от шкафа кутия с блажна боя, купена от покойната ми жена. Взех четката и забоядисвах като бесен. Столовете приеха блясъка на нови. Остана само седалката на един от тях, който беше заварен за терасата, но боята беше свършила. Затърсих подобна на цвят кутия, намерих, но имаше мирис на ацетон. Забоядисвах с нея, тя се провлачи. Познах, че е хелметекс, смесен с боя. Минах три ръце седалото и то набъбна, получи се нещо като гланц. Погледнах часовника, навъртял се бе час и половина. Влязох в банята да измия за последно вдовството си. Излязох от банята. Винаги слагам първо чорапите, след това бельото, навик от миналото. Така правех на инат на жената. Излязох на балкона с чифт нови чорапи. Поогледах се къде да седна. Бях забравил, че съм боядисал и се настаних на заварения стол. За секунди навлякох чорапите и се помъчих да стана. Бях полепнал и дългите ми като на орангутан власи ме опъваха. Опитах се да се отлепя, но адски ме заболя. Завих от болка и яд. Ами сега. Живея на последния етаж, няма друга тераса до моята. Тук ще се умира. Забравих и за вдовицата, и за срещата. Слънчевите лъчи безмилостно запекоха моето тяло. Пие ми се вода. Очите ми се ококориха, когато видях връзката с ключовете до краката си. С пръстите на десния си крак ги повдигнах до скута. Обърнах се с мъка надолу през балкона, дано видя някой. Мярна ми се Иван Циганчето. От ракията лицето му беше почерняло. Викнах му колкото глас държи и  хвърлих ключовете с надежда да ми отвори. Обещах му със знаци, че ще го черпя с ракия. За минути вратата се отвори и като ме видя - отрезня.

- Бързо бягай до банята, там има бръснарски ножчета и ме освобождавай от капана, в който съм попаднал!

 Треперещите му пръсти сноп по сноп отрязаха от полепналите власи. Пребледнях от болка и поисках вода. Подаде ми чаша, а за себе си носеше бутилката с ракия, приготвена за празника. Отпи и подаде на мен. Друг път щях с погнуса да откажа, но сега надигнах с желание.

- Пий да не ти треперят ръцете и режи.

   Откъм вратата чух звънеца. След минути се отвори и пред мен застана моята Дулцинея.

- Какъв е този цирк – очите ù зашариха по мъжката ми откровеност. От снопчетата полепнала козина бяха останали най-важните, покрай слабите ми места. Хелметексът беше засъхнал и не полепваше повече. Тя грабна едно ново ножче и продължи мисията на Ванчо.  Сръчните ù ръце отрязаха и последната ми връзка със стола. Чак сега се сетих, че съм гол и ме досрамя. С ръце на слабините хукнах към банята. Облякох халата си и чух кръшния ù смях. Когато излязох, тя стоеше на входната врата.

- Е, съсед, квит сме. Един път ти ме спаси, сега аз. - Смеейки се, заотстъпва към изхода.

   Сигурно съпругата ми от онзи свят ме нареди така, да остана без жена. Как успя готова работа да развали. Такава си беше моята жена, такава си и остана. От другия свят ме надзираваше. Кучето кокал не яде и на друг го не дава.

   След месец обраснах отново, но със старите косми, полепнали по стола, си беше отишла моята мъжественост и желание за жена. Сега не смеех да погледна съседите, които под мустак се усмихваха. А щом минех покрай Мария, тя избухваше от смях, омръзнали ù неудачниците. Така е, щом не спазваш дозата.

   Лакома уста, любов затрива.