ОТМЪЩЕНИЕТО НА БИНЦАТА

                      ( откъс от „Детство и юношество“)

Съквартирант в единайсети клас, макар и за кратко  ми беше Добри Христозов (Бинцата), който преди това учеше в Пловдив, но беше стигнал само до девети клас, въпреки че ми беше връстник. Техните ходили у нас и помолили моите родители синът им да живее с мен в една квартира, с надеждата, че ще може да завърши успешно годината.

Така и стана, още повече, че с него бяхме приятели от малки.  Аз наистина се постарах и положих доста усилия, но той вече бе изтървал основите на предметите, а и нямаше никакво влечение към „науката“. След два месеца се прибра в село. С него обаче имаше много  забавни случаи, от които тук ще спомена само един.

Бинцата беше дебел, лаком и… непрекъснато гладен. Един ден, по време на панаира в Първомай (втората половина на септември), тяхна близка срещнала Шилото(Въльо Тенев) и Туню (Трифон Ангелов) наши съученици от Караджалово, които зяпали по сергиите и ги попитала знаят ли къде живее Бинцата.

„Знаем, разбира се, но защо толкова ти е притрябвал?“, хитро попитал Шилото, поглеждайки към кошницата, която носела.

„Ами техните му изпратиха нещо за ядене, та трябва да му го занеса.“, отговорила тя.

Щом чули вълшебната думичка “ядене” и двамата хорово отговорили, че квартирата на Бинцата била  “мноого” далече и тя в никакъв случай няма да може да се оправи.

„Ами тогава да вземете да ме заведете.“, помолила се тя, но те хорово отговорили че нямат никаква възможност да я придружат,  защото точно в момента са “страшно“ заети.

Жената много се притеснила, но Туню веднага я успокоил:

„Но ти не се притеснявай, лельо Донке. Няма да те оставим да се луташ из града. Ние ще вземем багажа и  до час  лично ще му го занесем.“

 Жената се зарадвала, благодарила им и подала на Шилото кошницата. Двамата разбойници набързо се простили с жената и забравяйки всичките си „спешни ангажименти“, изтичали в квартирата си и веднага се заели с проучването на съдържанието на кошницата, а то… се състояло от едно  варено пиле, тенджерка с любимото на Бинцата пиле с ориз, половин самун пресен хляб и буркан с мариновани чушки.  Без да се бавят нито миг двамата като ярмомелки излапали пилето, а след обяд и повечето месо от манджата, като се смилили и забучили оглозганите кокали в ориза. Само бурканът с чушки останал непокътнат - навярно ги е споходило чувството за справедливост.

Надвечер дойдоха при нас и донесоха тенджерката и буркана, като казаха на Бинцата, че това е за него.

Щом я отвори, Бинцата извика радостно:

“Ох, бабана! Ще падне голяма кльопачка.” и вместо вилица докопа една голяма лъжица и загреба от ориза. Когато обаче почна да вади кокалите, настроението му спадна катастрофално. Хайманите бяха оставили непокътнати само крилата и шийката. Бинцата веднага вдяна каква е работата и се разпсува:

“Ах, ваш’та мама. Оглозгали сте всичко. Поне половината месце да ни бяхте оставили.”

Той обаче беше голям добряк, разбираше от майтап и след като свърши с ругатните и псувните,  всички колективно се разкискахме. Падна голям смях. Само дето 50% от колектива бяха сити, а другите 50% гладни.

Е, погледнато по-мащабно, това съотношение в момента едва ли е  по-добро,  но не това е темата на разказа.

“Абе то имаше и нещо завито във вестник, не знам точно какво е било, но докато ние с Туню отидохме до книжарницата да си купим тетрадки, кучето на хазаина, не можем да си обясним как , но проклетото животно се  вмъкнало в стаята ни и като се върнахме, намерихме само вестника и няколко кокалчета.” докладва Шилото.

“Брех, мамка ви, това е било варено пиле, което баба ми приготвя по фантастичен начин. Значи и него излапахте? Не можахте ли поне да донесете една кълчица, та и ние да се облажим?”, натъжи се пак Бинцата, но скоро отново  избухнахме в смях.

Разбира се, този им подвиг не остана неотмъстен. След десетина дни, в началото на седмицата, Бинцата замина вечерта за село и още преди да пристигне у тях, се отбил в къщите на Шилото и Туню. Казал, че се връща в Първомай сутринта с ранния влак като обяснил, че понеже столът бил в ремонт и не работел, момчетата вече „изнемогвали”, едва ли не залитали от глад, а нямали и никакви пари. Това според него била единствената причина да си дойде по средата на седмицата на село – трябвало по някакъв начин да се спасим от гладна смърт. Накрая за по-сигурно добавил, че техните момчета поръчали по него да им се изпрати нещо за ядене, като не пропуснал и да специфицира - ако можело баници, варени пилета, варени яйца, курабийки, дори и нещо сготвено – например с ориз, за да не се разсипело по пътя. Майки и баби били мобилизирани и сутринта на спирката донесли на Бинцата две препълнени кошници с капаци, дори и някакви пари.

Бинцата пристигна в квартирата, едва тътрещ трите кошници (с неговата), но захилен до уши и си тананикаше веселата хороводна песен “Кой ти каза, бат Иване, че съм била малка …” (спестявам продължението, понеже не е много за пред хората) Закусихме богато и с бодра стъпка, тананикайки тихичко в дует същата песен, се отправихме за училище. Разбира се, Шилото и Туню си нямаха хабер от тази история.  Къде по онова време телефони, камо ли джиесеми, интернет и т.н.

На обяд те тръгнаха за стола, но ние им казахме, че сме получили ядене от село и ги каним на трапеза, така че няма защо да ходим в стола и че ги чакаме след двайсетина минути у нас. Продадохме си купоните от стола и ние с Бинцата си тръгнахме. Пътьом с парите, дадени му за нашите приятели, купихме цигари, хлябове, дори и шоколади, всъщност марципани, които моят съквартирант много обичаше.

Щом се прибрахме, Бинцата нареди професионално масата и я отрупа с ядене. Когато двамата ни гости дойдоха, всичко беше топ. Като видяха вкусотиите и то в такива количества, те направо се ошашавиха.

“Виждате ли какво значи истински приятели? Спокойно можехме сами да излапаме всичко това, но сърце не ни дава да не ви поканим.”, изрецитира Бинцата, сипа по една ракия и вдигна тост:

“Хайде наздраве, когато сме най-зле, все така да сме.”

Нахвърлихме се на яденето и за никакво време масата беше като изметена. Шишето с ракия също беше изпразнено. Запалихме по цигара, аз взех китарата и дружно запяхме: “Ето виното е веч изпито, с мъка гледам празните стъкла…”

“Момчета, чувствайте се поканени и довечера. Храната трябва да се изяде. Няма да я оставим да става зян, я. Но да не вземете да забравите? А, минете през Салавата и го поканете, ама той да не пропусне да донесе дамаджанката.”,  казах им на сбогуване.

“Никакво забравяне. Никога няма да ви подведем, тук сме. Ние сме сериозни хора, на нас винаги може да се разчита”, веднага ме увери Шилото.

Вечерта, тайфата, разбира се, с участието на Салавата и Стойко (брата на хазайката ми), се събрахме  около масата – кой на легло, кой на стол, но всеки гледаше масата да му е в обсега на ръцете и тъкмо да започнем, на прозореца се почука. Излязох да видя кой е. Беше Батюшка.(Лянгозов - нашият учител по руски и вече мой приятел.)  Веднага го поканих да влезе.

Като го видяха, момчетата се стъписаха , скочиха и започнаха да си гасят цигарите. Само на Стойко беше категорично забранено да пуши, както и да близва алкохол - беше още малък.

“Спокойно, ребята. Какво става тук, каква е тази веселба?”, развеселен от суматохата попита Батюшка.

“Ами на Трифон сестра му се ожени, та сега ни черпи.”, светкавично измисли Шилото. Първо Туню нямаше сестра, а брат и второ, той беше още в прогимназията.

“А, поводът е много сериозен. Да е жива и здрава сестра ти, Трифоне.”, засмя се Батюшка.

“Ама заповядайте, другарю Лянгозов.”,  каза Туню и предложи стол си на Батюшка.

“Стойко, бързо един стол, чиния, вилица, нож и чаша.” изкомандвах аз.

След като разбраха, че няма нищо страшно, компанията се успокои и пиршеството започна с пълна сила. Батюшка пиеше яко - както си пият руснаците. Направихме страхотна фиеста, продължила до след полунощ. Двамата с Лянгозов изпяхме и много руски песни.

Така изкарахме няколко дни, докато  изпразним и трите кошници. Батюшка беше плътно с нас, но никой никога не разказа за неговото участие, а и самите ние нямахме интерес от подобно предателство. В това отношение наистина бяхме железни момчета.

Последната вечер, когато на масата бяха сервирани последните неща от съдържанието на въпросните кошници, казахме истината на Шилото и Трифон, но в присъствието на другите. Падна такъв смях, че коремните мускули ни заболяха. Накрая се смилихме и даже им дадохме остатъка от парите, изпратени им от техните. Колко благороден жест!