Парижките потайности или Кумчо Вълчо и Бай Хуи

6 сент. 2007 г., 01:11

Парижките потайности или Кумчо Вълчо и Бай Хуи

Проза

2079 0 1

15 мин за четене

Кафенето, което се намираше на последния етаж на националната библиотека в Париж, беше обичайното място за среща на югославските емигранти. Сред тях имаше много избягали войници от армията. Други бяха политически затворници, които имаха нещастието да се родят в страната с едни от най ужасните затвори в Европа. Разбира се, на първо място в света стоеше прочутият Гулаг, в това нямаше съмнение. Братските комунистически страни се опитваха да догонят "големия брат" и построиха своите затвори с кървавата пот и човешките кости на "народните врагове".
Освен политически затворници, в Париж имаше и криминални престъпници, които бяха избягали от дългите ръце на правосъдието.
Пример за това беше Кумчо Вълчо. Никой не знаеше истинското му име. Кумчо Вълчо беше името, с което се подвизаваше сред престъпните среди в Югославия. Той беше едра риба и се занимаваше с печатането и разпространението на фалшиви монети и банкноти - югославски, немски и американски. Последният му удар беше отпечатването на 5 000 000 екю, новата европейска валутна единица.
Кумчо Вълчо беше висок около два метра, с набито и мускулесто тяло и ръбеста глава на боксьор. От малък той се беше занимавал с бокс и от многобройнити крушета, носът му бе заприличал на парче недопечена пържола. За разлика от носа му, ушите му бяха учудващо големи и леко заострени на върха - приятелите му се смееха и му казваха, че имал уши на Вълчак. Може би причина за това беше югославската образователна система.
Кумчо Вълчо, който за злощастие имаше лоша памет и все не можеше да запомни имената на членовете на ЦК на ЮКП, беше наказван от комсомолския секретар с порядъчна доза подърпване на ушите. Днес подърпване на ушите, утре, и те растяха и големееха. По едно време - Кумчо Вълчо беше в осми клас-комсомолският секретар се видя в чудо от размерите на ушите на своя възпитаник и смени наказателните методи. Оттогава нататък, той си носеше едно малко кожено камшиче. Щом Кумчо Вълчо се провинеше, комсомолският секретар го плясваше с камшичето през ушите. Единствено старият учител по руски, който беше привърженик на традиционните методи, продължи да прилага старото наказание...
......
Беше час по руски език и учителят им - когото наричаха Малечко Палечко, защото беше висок около метър и 40 сантиметра, им преподаваше урока за ВОСР. Кумчо Вълчо, който седеше на последния чин и нехаеше за съдбата на пролетариата, се опитваше да пусне ръката си под късата пола на момичето до него. То тихичко изпищя и го удари през бузите.
- Не мога да чуя какво говори учителят - каза тя. - Следващия час ще имаме контролно упражнение - ако се проваля, ще трябва да стоя вкъщи цяло лято и да зубря уроците!
- Няма проблеми - каза Кумчо Вълчо. - Аз ще ти помогна.
- Ха, ти! - засмя се момичето. - Ти си един от двойкаджиите на класа и не можеш да помогнеш на себе си, та какво ли остава за другите!
- Кой нарушава тишината от задните чинове? - разнесе се строгият глас на Малечко Палечко. - Кумчо Вълчо, пак ли ти? Донеси си ушите при мене!
Това беше любимата фраза на учителя. Когато кажеше: "Донеси си ушите!", той се качваше на високия три педи подиум и започваше да си потрива ръцете. Жертвата пристигаше до учителя, обръщаше се и получаваше изключително поучителното издърпване на ушите.
Кумчо Вълчо се приближи до Малечко Палечко и вместо да се обърне с гръб към него, той го погледна смело в очите и му подаде лист хартия. На него той беше нарисувал човешки орган, който приличаше на ухо.
На ухото беше на писано: x 2 (т.е че са две уши).
- Казахте ми да донеса ушите си - ето ги!
Малечко Палечко стоеше с отворена уста. Една муха изследовател се намърда в зеещата черна дупка, за да изследва гравитацинното привличане на черните дупки. Черната дупка неочаквано се затвори и дръзкият изследовател беше преглътнат. Отново се повтори горчивият урок на историята - прогресивните мислители бяха изгаряни по кладите или изяждани живи, ако бяха достатъчно вкусни, разбира се!
- Въъъъън! - изрева Малечко Палечко с глас на снежен великан. - Вън и не се връщай без родителите си.
Кумчо Вълчо това и чакаше. Той излетя като заек през вратата и се затича към къщата на Дончо Кифлата или Дончо Топката. Той беше дебело момче, което по цял ден си пълнеше устата с кифли, баклави, сладки, пасти и кадаифи. Естествено, от постоянното тъпчене тялото му беше придобило почти кръглата форма на футболна топка. Някои деца му подхвърляха подигравателно, че може спокойно да влезе в книгата на рекордите на Гинес за най-голяма футболна топка. Бащата на Дончо Кифлата беше международен шофьор и той беше донесъл на сина си една електронна игра"Нинтендо" с няколко касети от далечна Франция. Двамата приятели засядахя пред играта и играеха дотогава, докато пред очите им изскачаха звезди. Това обикновено ставаше не преди 12 часа полунощ, когато звездите обсипваха небесния свод...
....
Когато Кумчо Вълчо не играше на електронната игра, той скиташе с бандата на Уличните Плъхове. Членовете на бандата бяха безпризорни деца или деца, чиито родители бяха алкохолици и не упражняваха достатъчно родителски контрол. Малките гангстери се занимаваха с кражби от уличните автомобили, обири по домовете и продажба на крадени вещи. Бизнесът им процъфтяваше и малчуганите си подсвиркаха весели и доволни. В джобовете им подрънкваха монети, бяха облечини в модни западни дрехи и имаха за приятелки красиви момичета.
Всичко вървеше добре, когато... един ден съседът ги видя, като се вмъкваха през балкона на апартамента и позвъни в полицията.
От тук нататък започнаха черните дни в живота на Кумчо Вълчо.
Един зимен ден той пристигна в местното ТВУ. Децата, които го посрещнаха на прага на стаята, бяха с посинели очи и със сломен дух.
Възпитателите ги пребиваха от бой не само когато бяха виновни, но дори и за удоволствие. От приятелите си той научи, че момичетата често били изнасилвани и то доста брутално.
И тук системата направи груба грешка. Вместо да превъзпита малкия хулиган, той израстна в закоравял престъпник.
Петнадесет години по-късно Кумчо Вълчо беше главатар на най-голямата банда в Югославия, занимаваща се с печатане и разпространение на фалшиви банкноти. Матрици-образи се изливаха тайно в Германия и се пренасяха нелегално през границата. Качеството на отпечатаните банкноти беше изключително добро. Когато стоката беше доба, пласирането й беше леко. Отпечатаните марки имаха воден знак и платинена нишка, също като оригиналните. Единствената разлика беше в нюанса на мастилото и начина, по който шумолеше хартията. Професионалистите разбираха измамата още щом вземеха банкнотата, но за обикновения човек нямаше разлика.
Печатането на долари беше по-лесно, защото нямаха воден знак като марката и не се налагаше специалната "водна баня".
След като направиха няколко големи удара, при които бандата успя да пласира големи суми на черните пазари в Прага, Братислава и Варшава, Кумчо Вълчо и неговата банда се заеха с печатането на екютата.
Европа още не беше обединила пазарите си и новата парична единица не беше влязла в обръщение, когато престъпниците вече бяха готови с новите банкноти. Проблемът беше с пласирането на валутата. Кумчо Вълчо успя да открие един швейцарски "бизнесмен", който изкупи 1 500 000 екю на една пета от тяхната истинска цена. Обичайната цена за фалшивите банкноти с много добро качество беше между една пета и една трета от истинската им стойност. Когато качеството беше лошо, те вървяха между 1/15 и 1/20 от истинската им стойност. Човекът им наброи 300 000 швейцарски франка и когато си ги поделиха, на всеки от бандата се падна около 30 000 долара. Това не бяха много пари, като се има предвид, че трудът за отпечатването на банкнотите, хартията, мастилото и немските матрици им струваха около 5 000 долара на калпак. Така че, чисто им оставаше около 25 000 долара. Престъпниците си потриха ръцете от радост и този път напечатаха около 5 000 000 екю. Кумчо Вълчо се свърза със същия швейцарец и той долетя до Белград, за да направи обичайния си бизнес. Той беше под тайното наблюдение на агенти от Интерпол, за което разбира се и не подозираше. Един от хората, на които беше продал фалшивите екюта, беше капитан от швейцарската полиция. Тайните служби поеха случая и каналът ги доведе до Югославия. Агенти от Интерпол, заедно с югославските сили за Борба с организираната престъпност, взеха да разнищват брънката. Кумчо Вълчо и швейцарецът тъкмо си стискаха ръцете и си разменяха стоката, когато воят на сирените на полицейските автомобили раздра тишината.
Престъпникът грабна куфарчето и се затича към джипа "Гранд Чероки", където чакаха другарите му. Преди дори и да успее да запали мотора, агентите от Интерпол и баретите от Отряда Борба с организираната престъпност изскочиха и взеха на мерник престъпната петорка.
Бандитите трябваше да изберат живот или смърт. Те, естествено, предпочетоха да живеят и излезнаха с вдигнати ръце. Незабавно те бяха откарани под голяма охрана в Централния затвор в Белград. Процесът им продължи със седмици и се превърна в истински фарс. Кумчо Вълчо беше бутнал 10 000 долара на "точния човек" и вече за четвърти път отлагаха процеса по "болест". Мина още месец ,когато един от приятелите на Кумчо Вълчо успя да се свърже със своя братовчед, който работеше като лейтенат в Централния затвор. Бандата му бутна 20 000 долара и в деня на съда той постави своите хора в затворническата джипка. Кумчо Вълчо "намери" един "забравен" ключ на пейката и след 5 минути всичките им окови бяха свалени. Бандата побутна задната врата на джипа - беше отключена. Те изчакаха колата до спре на червен светофар и изскочиха навън. На другия ден снимките им се появиха във вестниците, заедно с мистериозното им бягство. Кумчо Вълчо постоя една-две седмици на тайно място и, когато положението в Югославия стана напечено, прекоси италианската граница и запраши за Франция. В Париж той се ползваше с голямо уважение сред своите сънародници.
..................
Бай Хуи беше старшина от Югославската армия с повече от 25 години стаж Той беше среден на ръст, с прошарена коса, в своите късни 40 години. Лицето му би минало за красиво, ако не беше грозният белег, който разсичаше лявата му буза и стигаше чак до челото му. Беше от шрапнел, от първите години на обучението му като млад войник...
....
Сержантът им показваше как да използват граната. Кой знае защо, гранатата която използваше за образец, беше истинска с недетониран експлозив. Сержантът без да иска издърпа халката и... когато разбра, беше вече късно. Офицерът се огледа - около тях маршируваха войници, други тичаха около плаца, трети се занимаваха с военно дело. Ако хвърлеше гранатата, щяха да загинат невинни хора.
Той стори най-простото - сви се на кълбо, обгръщайки гранатата с тялото си. Саможертвата на сержанта спаси неговия взвод, но тя не спаси лицето на младия войник. Шрапнелът разкъса бузата му и се отвори дупка като хралупа. Хирургът заши обратно месото на мястото му, но не можа да върне неговата гордост...
....
След военната си служба войникът се върна в цивилния живот. Грозното му лице му донесе още по-грозния прякор Бай Хуи. Някои се смееха и казваха, че приличал в лицето на Хуйова глава. Момичетата го отбягваха, защото се страхуваха от вида му. Бай Хуи се озлоби на света и се върна в армията. Войската изпитваше нужда от млади кадри и след 6 месеца интензивна подготовка, той сложи пагоните на сержант.
Новоизлюпилият се сержант започна да гони войниците като империалист и да се подмазва на началството. След 7 години превиване на гръбнака той сложи още една нашивка и стана старши сержант. Никой вече не го наричаше Бай Хуи. Войниците го псуваха зад гърба му и размахваха юмруци. За тях той беше старши сержант Ужас.
- Кой е дежурен днес! - запита един войник.
- Старши сержант Ужас! - отвърна другарят му.
- По дяволите! - изруга първият войник. - Трябва да си отваряме очите на четири. Никакъв алкохол, никакво спане на пост!
Едно от любимите занимания на Бай Хуи беше да се прокрадва нощем до стоящите на пост войници и да чака, докато задремят, изтощени от нощното дежурство. Тогава той изскачаше от прикритието си и им открадваше автомата. Когато войникът се събуждаше, той с ужас откриваше, че оръжието му го няма! Смразен до мозъка на костите си, войникът започваше да си скубе косите и да се бие с юмруци по главата. Цяла нощ той тичаше из поделението, проверявайки всеки храст, всеки тъмен ъгъл, всяка барака и заслон. Рано призори войникът сядаше, забил невиждащ поглед в земята. За липсата на автомата той щеше да застане пред Военния съд, а Военният съд обикновено не галеше с перо.
Бай Хуи се прокрадваше незабелязано до войника и му оставяше автомата.
Другият номер, който обичаше да погажда на войниците, не беше толкова леден, но все пак беше мръсен. Той връзваше една връв по пътя, където войникът обикаляше на пост. Към полунощ редникът обичайно започваше да ходи като сомнамбул. Бай Хуи опъваше въжето и войникът, който беше полусънен, се спъваше във връвта и политаше по лице. След като един от войниците си счупи носа, а друг получи голяма като орех цицина на челото, старши сержантът спря временно номера си. След още 10 години игра на котка и мишка с младите войници и на котка и куче с офицерите, старши сержантът сложи още една нашивка и стана старшина. Може би, ако беше грамотен, той отдавна щеше да стане лейтенант, но Бай Хуи беше прост като леща. Партията не искаше да назначава неграмотни офицери за лейтенанти и той трябваше да се примири с това.
Ако искаш да бъдеш от старшина нагоре, трябва поне да можеш да четеш имената на членовете на ЦК на ЮКП, и особено на ЦК на КПСС. Повече не ти трябваше. Старшината вместо да научи азбуката и да вземе да чете, той само запомни контролния лист с отговорите за теста за лейтенант. За злощастие, изпитващият капитан беше сменил листа и когато той започна да задава въпросите, се получи конфузия.
Първият въпрос в листа беше: В братска социалистическа България коя година беше успешна за КП и коя неуспешна?
Отговорът му беше: 1923 (Антифашисткото въстание, което беше потушено жестоко) неуспешна, 1944 (Народната революция, която избухна, когато Руската армия навлязла в България) - успешна.
Вторият въпрос беше на местна почва - Кой е председателят на ЮКП?
Отговорът му беше много лесен - другарят Тито.
И третият въпрос от листовката беше: Има ли живот на луната?
Руските учени, които отдавна се опитваха да оборят божието учение, че човек е създаден от Бога, се опитваха да открият разумни същества извън майката Земя. Те бяха тези, които откриха или поне предполагаха, че има зелени човеци на Марс и лунни човеци на Луната.
Отговорът на въпроса беше: Може би, но още не е доказано.
След като капитанът смени листовките, първият въпрос на новата листовка беше: Коя година е роден другарят Тито?
Старшината, който беше научил наизуст отговора, бързо отговори: 1923 неуспешно, 1944 успешно.
Офицерът го погледна учудено, мислейки че се шегува.
Бай Хуи, обаче, беше сериозен.
Вторият въпрос беше: Кой е написал "Капиталът"?
Бай Хуи отговори: Другарят Тито.
Офицерът поклати отрицателно с глава. Дори и децата от предучилищната градина знаеха, че "Капиталът" е написан от Маркс и вместо детски песнички, махаха свирепо с юмручета и викаха: "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!".
Дойде ред и на третия въпрос. Офицерът, на когото му беше дотегнало до гуша от глупостта на сержанта, махна с ръка:
А, бре ти си голям балък! Да не си луд?!
Бай Хуи помисли, че това е третия въпрос и отговори:
Може би, но още не е доказано.
Така, само защото листовките бяха сменени, Бай Хуи никога не издържа изпитите за лейтенант. Това, разбира се, беше пълна шега, но никой не успорваше глупостта на старшината.
Когато войната започна, се отвори златна мина. Едни плачеха, защото домовете им бяха разрушени, други, защото бяха загубили близки във войната, но Бай Хуи се радваше. Той беше станал старшина на батальон и отговаряше за облеклото на войниците.
Първата далавера, която завъртя, беше с кубинките. Един негов приятел - черноборсаджия, му носеше стари, протрити кубинки, а в замяна получаваше нови.Старшината пъхваше тлъста сума в джоба си и си свиркаше "Полегнала е Тодора под стобора".
Когато новобранците идваха, той им даваше старите кубинки и всичко беше наред. И защо ли да им дава нови кубинки, когато така или иначе "старите бухали" - така както се наричаха старите войници, щяха да им ги вземат!
По-късно той завъртя далаверата с войнишките шинели, с одеалата и чаршафите. По този начин старшината си докарваше още по няколко допълнителни заплати, но това не го правеше щастлив. Алчността му нямаше граници и той искаше още и още!
Една нощ той видя за свой голям ужас как същият капитан, който го скъса за изпитите за лейтенант и още един майор, който не познаваше, да изнасят два сандъка с боеприпаси от склада и да ги скътават в багажника на колата на единия от офицерите. Беше истинска кражба, за която можеше да получиш разстрел от Военния съд! Офицерите се разтрепериха, когато го видяха, но той ги успокои набързо и хитро поиска разрешението им да се включи в тяхната група.
Капитанът се дърпаше отначало, но когато сержантът извади радиостанцията, се съгласи. Престъпниците си стиснаха ръцете и започнаха съвместно новия бизнес.
Разбира се, нашият човечец продължил да си върти далаверката с черноборсаджиите. Всичко вървяло много хубаво до момента, в който направили инвентаризация на склада. Майорът и капитанът си измили ръцете със старшината, обвинявайки го в кражбата и продажбата на амуниции. Във военно време присъдата за това била разстрел. Горкият старшина се кълнял, че не е виновен, но доказателствата били срещу него. Всички очаквали денят, в който военният съд ще обяви своята присъда.
Когато чул решението на съда, Бай Хуи бил почти обезумял от страх. Същата нощ го откарали обратно във военния арест. Майорът и капитанът, които се чувствали гузни, че са изпратили старшината на смърт, подкупили караулите и го измъкнали на свобода.
Повече не мога да ти помогна! - казал майорът и му бутнал в
ръцете фалшив чешки паспорт с италианска и френска виза и пачка долари на стойност около 800 долара. Той го откарал до гарата, откъдето минавал международният влак за Рим и на другата сутрин нашият човек осъмнал на италианска земя.
След няколко дни престой в Рим, Бай Хуи хванал влака за Париж и в един хубав, слънчев ден пристигнал във френската столица.
"Старата госпожица" го очаровала от пръв поглед, той се влюбил като хлапак и решил да прекара остатъка от дните си тук.
Съдбата отново си направила шега с него, срещайки го с един негов набор, с когото заедно били в армията.
- Как си, Бай Хуи? - запитал наборът му и групата югославяни избухнала в дълбок смях.
От този ден той бил известен сред югославските емигранти със звучното име Бай Хуи...

Парижките потайности или Кумчо Вълчо и Бай Хуи

Свързани произведения

Комментарии

Предложения