ПЕДАГОГИКАТА НА БАЩАТА
Един баща говореше на сина си:
- Учи сериозно, сине, защото иначе си за никъде.
- Ами нали ходя на училище бе, тате.
- Ходиш. А вчера защо си избягал пак от часовете? - ядосва се бащата.
На момчето не му се води спор по тази неприятна за него тема и, без да го
увърта много, направо заявява:
- Не ми е интересно. Пълна скръб е там.
Гневът напира в лицето на родителя, едва се сдържа да не се нахвърли върху момчето.
- А бе ти да не мислиш, че на мене ми е много интересно в завода, ама ходя всеки ден и блъскам там от тъмно до тъмно за някакви си жълти стотинки? Но ако спра да ходя, представяш ли си какво ще стане?
- Какво?
- Ще изпукаме от глад.
Докато слушах бащата да говори, си помислих: „Познавам този човек от години. Живее в пълна апатия към всичко. Никакви интереси. Затова работата е за него само едно блъскане. Заради прехраната на семейството се насилва всеки ден да върши нещо в производството. Синът му навярно следва неговия пример. Педагогиката на бащата е обречена на пълен провал. Той не си дава сметка, че ако сам не може да даде подтик на своя живот, не ще може да даде подтик и на другите, още по-малко на своя син. Този човек няма амбиция за нищо, няма вяра в нищо. А без вяра, какво може да се постигне? Вярата е стълбът, който крепи човешкия ум, човешкото сърце и човешката воля. Именно вярата е помощник на любовта за реализирането на ония желания, които са вложени в човешката душа. Вяра и любов трябва да имаме в себе си, за да се подмладим, да увличаме с това младите, по пътя към тяхното извисяване.”
Бащата не мисли за тези неща, а продължава да говори. Синът не го слуша, бърка си с пръст в носа и гледа отегчено настрана, мислейки за нещо съвсем различно от това, което се опитват да му втълпят. В този момент съжалявах бащата. Искаше ми се да отида и да му кажа: „Ако сам не гориш, не ще запалиш никого."
Така ми се искаше да му река, но отминах и продължих по своя си път.
© Иван Хаджидимитров Все права защищены