В детството си имах една приятелка, която се казваше Мирослава. Тя учеше в гимназията, а аз бях едва на пет години. Разликата във възрастта ни не ни пречеше да общуваме и да се забавляваме безкрайно, когато бяхме заедно. Тя имаше прекрасни колекции хербарии от най- различни цветя, които беше събирала сама. Възхищавах й се как беше подредила всичко в албуми... С часове разглеждах растенията и тя ми обясняваше за всяко от тях как се каза и къде го е намерила.  Имаше и колекции от пеперуди, които ми показваше рядко, но бяха наистина удивителни. Гледах ги с широко отворени очи и им се възхищавах... Всеки ден чаках приятелката си с нетърпение да се върне от училище. Тя живееше в една стара и много хубава къща в нашия квартал.  Сякаш сега виждам  двора и малките стълбички, които водеха към входната врата на сградата и цветята разцъфнали покрай тях. Това бяха най-вълшебните мигове в моя живот тогава. Още не бях ученичка и това, което тя ми разказваше за училището, се запечатваше в съзнанието ми мигновено.

                Мирослава завърши последния клас в гимназията и замина да учи в друг град...

                 С какво нетърпение чаках петък вечер, за да я видя. Разбира се, тя не си идваше всяка седмица, но аз не преставях да се надявам,  че ще се  срещнем. Дори отказвах на баща ми да ме води на кино, а аз обичах много това, докато не разберех със сигурност дали този ден тя ще си дойде.

                Отначало Мирослава си идваше сравнително често, но след това започна да идва все по-рядко. Не можех да си обясня защо това бе така. Дали ме беше забравила?! Или вече не искаше да сме приятелки?!

                Но един ден разбрах една ужасна новина. Тя падна върху мен като светкавица и ме разтърси из основи. Казаха ми, че моята приятелка е починала! Не бях научила, че е болна. Нали бях дете, всички криеха от мен това...Ужасена и отчаяна отидох да я видя за последен път, но не ме пуснаха. Баща й ме спря и ми каза, че съм малка и не може да вляза вътре. Сигурно е бил прав, но се ядосах много. Затворих се мазето  и дълго плаках. Сега дори не можех да се сбогувам с нея! Мислих дълго какво да направя... Знаех, че обича пеперудите и реших да й хвана няколко. Целия ден тичах в градината след  тях, но все пак успях да хвана  две- три и ги поставих  в един буркан с продупчена на няколко места капачка.  Изчаках хората малко да се разотидат и когато нямаше никого наоколо се промъкнах под прозореца на стаята й и пуснах пеперудите, като се надявах да отидат при нея, където и да беше тя в този момент - на небето или някъде другаде. Защото не можех да си представя, че нея няма да я има просто така и че вече не мога  да я срещам. Вярвях, че тя е отишла на някое много по-хубаво място от нашия живот. Защото беше добра!

                Когато пеперудите литнаха, ги проследих с поглед и прошепнах едва със сълзи в очите:  „Сбогом,Мирослава!Ще ми липсваш много!”

                След това се прибрах в къщи и не казах нито дума на никого за това какво съм направила да този момент.

Живка Юрукова