-Ванка, майче, успех! 

Каза развълнуваната и подтиснато притеснена майка на Иван, извади иззад шкафа чаша вода и я плисна с дясната ръка. 

-Ще се постарая, мамо...

Отговори Ванката и тръгна с левия крак, прескачайки локвата...

В следващите 45 минути Ванката трябваше да смени два превоза, но реши, че има време и ще повърви пеша. 

 Ванката е много наблюдателен човек; вижда неща, които друг човек обикновено не може. Това, според майка му, го правеше изключително специален, но в същото време - неразбран и отхвърлян. Факт е, че най-добрият приятел на Ванката и до днес, а днес той е на 33 год., е кучето Стрек. Преди години Ванката го приюти от улицата и му даде дом, а Стрек върна с толкова любов, че явно на Ванката му беше напълно достатъчно. Двамата създадоха необикновена, дълбока връзка помежду си. Дали защото кучето бе много умно, или заради специалните черти на Ванка, не е ясно. Няма и толкова значение. Те просто общуваха по техния си начин. 

 Начин, наричан как ли не, но какво хората говорят, за Ванката беше точно толкова важно, колкото днешното му интервю за пчелата, която видя върху едно  жълто цвете. Минзухар, пораснал на изключително неподоходящо място, мислеше си Ванката.

Добре , че тази пчела те е намерила...

 И докато майка му продължаваше да стои в същата поза, в която го бе изпратила, да нарежда почти същите молитви с все по-силна надежда, Ванката си вървеше спокойно и наблюдаваше света...

 Мина покрай едно доста поостаряло училище с много прозорци - големи, бели и прозрачни. Приличат на очи, онези най-горе! - мислеше с Ванката.
Това са очите на децата. Със знанията си в училище започват да гледат света с други, нови очи - големи и прозрачни...

Ха, а онези долу?!? Те, пък, приличат на отворени книги....за живота ли са..? Питаше се той, вперил поглед надолу, сякаш ги чете между редовете, начертани прецизно с прах...

 След още малко време в посоката към интервюто, Ванката погледна часовника си и се успокои. Имаше още малко време, т.е. достатъчно време, за да се отбие през парка на Стария дъб. Така го наричаха местните хора, заради наистина Стария дъб, който централно, като владетел на антична земя, бе заел отреденото му от две столетия, място. 

Там, Ванката обичаше да ходи, заради емоцията, която се събуждаше у него всеки път. Тръгнеше ли, тя  отново заспиваше - дълбок, непробуден сън, скрита в някое затънтено място, вероятно в тихата , топла и уютна спалня в душата на Ванката. 
 Днес той имаше нужда от нея. Не само на това място. Искаше му се да я поноси по-дълго или поне докато интервюто, поредното, не свърши. Искаше да я поноси, за да му погне в нещо, което бе важно. Уви, не толкова за него, колкото за майка му.  Тя бе убедена, че с професията си Ванката ще намери среда, а може би и семейство и силно, ама много силно го убеждаваше в това.  Той, от друга страна, я обичаше, обичаше да я прави и вижда щастлива,  затова се съгласяваше да опитва отново и отново. До момента без успех. Може би не бе дошло нито времето, нито професията, подходящи за такъв човек като него...

Без да знае каква точно е работата, Ванката искаше днес да се получи, а оттам и молбата му към Стария дъб - да разреши на емоцията, която се буди у него, да поостане будна само още малко...да не заспива пак...

 Време е! - каза си той тихо и на глас, присви устни, вдиша, после издиша част от вдишаното и пое по асфалтирания път към сградата за интервюто. Минути го деляха от важната среща, реши да ги изпълни с тананикане, което чуваше само той и никой друг. Тананикането след секунди премина към пеене, мелодия в текст, думи с крачета, които скачаха от нота на нота и обратно, както децата играят на "дама". Пак я чуваше, обаче, единствено той...
 Размина се с няколко човека, от които един възрастен с бастун, който забеляза, че устните му се движат, но от тях ни вопъл. Реши, че от старостта.

 - Ах, вече и ушите ми играят игрички...помисли си старецът...

Не, ушите му бяха съвсем наред, ама съвсем. 

 Песента на Стария дъб. Такова име ѝ даде Ванката няколко месеца след този ден, в който получи работата в приюта за бездомни животни, запозна се с Николета и разбра, че песента на Стария дъб може да бъде чута само от животните и влюбените Иван и Николета. Сигурно защото само те усещаха точно онази емоция, която в точно онзи ден така и не заспа...