Пианото

   Мъжете се придвижваха внимателно по коларския път. Студеният дъждец мокреше килима от борови иглички под дърветата и заглушаваше тихите им стъпки. Някъде горе върховете на планината белееха от падналия пресен сняг. Макар да беше средата на май, зимата правеше плахи опити да се завърне в Алпите.

   Напред, на петдесетина крачки пред останалите с котешки стъпки пристъпваше каракачанинът. Израснал в горите и по ливадите около Климаш, планинския му инстинкт го караше да се вслушва внимателно във всеки шум, във всяка капка дъжд, падаща по дърветата, да се взира във всяко едва забележимо помръдване на клонче. Беше единственият разузнавач в патрула и предпочиташе останалите да не му се пречкат. Не беше извървял целия път през войната, за да рискува да го застрелят заради някой друг няколко дни след победата. Още повече, че беше оцелял долу в равното, в неприветливата унгарска пуста, а тук в планината се чувстваше като у дома си. Когато наближаваха онова градче Ландсберг и величествената снага на планината се изправи в цял ръст пред него, нещо в сърцето му трепна и му припомни за горите на Балкана и за малката махала, свита в една долчинка. Беше тръгнал от родната планина, премина през половин Европа и ето, че войнишкият му дълг щеше да завърши в една друга, далечна от Родината планина. В Ландсберг дойде и вестта за победата. Посрещнаха я с прегръдки, целувки, радостни сълзи, хора, безконечни стрелби във въздуха... После дойде отрезвяването. Капитулацията на германския райх не беше краят на войната. Разбраха го два дни по-късно, когато атакуваха Волфсберг. Немците се отбраняваха ожесточено. Няколко момчета загинаха при атаката, други бяха тежко ранени... Превзеха градчето, но дойдоха онези страшни снайперистки изстрели от горите наоколо. От щаба получиха заповед да прочистят околността от остатъците от хитлеристката армия. И ето че сега патрулът внимателно се прокрадваше по планинския път...

   Видя камиона зад поредния завой. Приклекна зад едно дърво, махна на следващите го мъже да спрат и насочи пушката напред. На около седемдесет метра напред сивият МАН се беше наклонил на една страна. И двете му леви гуми бяха хлътнали в размекнатата почва. Съдено по дълбоката и дълга следа в калта, шофьорът се беше мъчил доста да измъкне машината. Но камионът беше затънал здравата. А можеше и да е инсценировка и засада. Планинецът се взираше в сенките под околните дървета. Някъде там дебнеше опасността. Зад гърба му глухо изпука съчка. Не реагира. Трябваше да е някой от неговите.

   - Какво има? - шепотът беше на поручика, приклякващ зад него.

   Каракачанинът кимна едва доловимо и без думи към камиона. Мълчаливец като него я изричаше по две-три думи на ден, я не, а в сегашната ситуация беше изключено да си отвори устата. 

   - Бягали са нагоре към планината - офицерът се ориентираше бързо - но май са закъсали и са го изоставили... А може и да е засада... Ще изчакаме малко - оттук нататък той поемаше командването. Припълзя до съседното дърво и насочи бинокъла си към камиона. Платнището на каросерията беше здраво привързано. Ако вътре имаше хора, едва ли щеше да е така. Започна да разглежда бавно и дърветата около камиона. Знаеше колко незабележимо се придвижва планинецът. Беше изключено да са го забелязали. Сега просто трябваше да бъдат търпеливи. Ако имаше засада, рано или късно някой от чакащите щеше да се издаде. Леко помръдване, или цигарено огънче... Само трябваше да са нащрек и да си отварят очите. Беше се нагледал на нелепа смърт през последните месеци. Но стига! Мразеше проклетата война. Мразеше и себе си, че беше послушал баща си. Полковникът в оставка държеше семейната традиция да бъде спазена и единственият му син да стане офицер. Е, стана... Във военното училище останалите кадети се интересуваха от отдавна отминали и скорошни битки и войни, крояха планове за кариера, още повече че беше война. А той четеше тайно Епиктет и Сенека,  Киркегор и Ницше... Опитваше се да разбере хората и заобикалящия го свят. Не разбираше единствено войната. Не разбираше и как довчерашните съюзници набързо се бяха превърнали във врагове. Но ето, че краят беше близо. Беше решил твърдо, че след войната ще напусне войската. Още повече, че под сурдинка се говореше, че дошлите на власт комунисти ще направят чистка сред офицерството, както в Русия. Е, той с радост би се уволнил...

   Тихо цъкане с уста извади поручика от спомените му. Беше планинецът, който го гледаше и отрицателно клатеше глава. Бяха лежали неподвижно почти час - достатъчно дълго. Губеха време. Каракачанинът показа с жест, че ще отиде да разгледа отблизо.    

   - Чакай! Знаеш, че няма да пропуснат да го минират. Това е работа за шопчето! - Поручикът се обърна. Няколко крачки зад тях, приклекнали зад дърветата, бяха и останалите двама от патрула. Не беше ги усетил, кога са се приближили. Шопчето, противно на умалителния му прякор, беше едър здравеняк от сапьорната рота. Бяха го кръстили така, защото самият той, може би заради ръста си, наричаше всички с умалителни имена. Пасъл кравите в селце южно от София, на тринадесет години беше избягал в големия град. Впечатлен от парните локомотиви на гарата, закономерно  попаднал в депото зад нея, където ремонтираха машините. Чиракувал година-две, после  станал толкова добър с техниката, че ако не била наборната комисия и казармата, сигурно вече щял да бъде най-младият майстор в депото. Беше единственият женен от патрула. Мечтаеше да се завърне при младото си „булче" и да си отвори „шлосерска работилничка".

   Сапьорът беше чул думите на офицера. Кимна, разкопчавайки колана си. Изхлузи сгънатото му през рамо платнище, съблече и шинела си - щяха да му пречат. Остави цялото снаряжение, взе само ножа и трофейния автомат. В джобовете на куртката си имаше клещи, шплентове и тел. Тръгна приведен встрани от пътя, направо през гората. Но погледът му шареше по очертаните коловози и около тях. Виждаше камиона само с периферното си зрение. Той и дърветата около него бяха грижа на другарите му. На двайсетина метра пред камиона забеляза това, за което се оглеждаше. Отстрани, на метър от единия коловоз в меката пръст бе забито парче от клон. Нямаше да го забележи, ако кората му не бе обелена. Парчето се жълтееше неестествено на фона на кафявите борови иглички по земята. Показваха се само сантиметър-два, но и това бе достатъчно. Софиянецът припълзя до колчето и разри внимателно игличките около него. Малко по-надолу се показа и опънатата тънка като косъм тел, пресичаща коларския път. Войникът я проследи и откри прикрепената за отсрещното дърво граната, към чийто шплент бе завързан другия край на телта. „Аджамийско, ама ако гръмне..." си помисли, докато прерязваше телта. С ножа направи кръст на дървото, за да го познае и да прибере по-късно гранатата. Приближи се още по-внимателно до камиона. Обиколи го и го огледа от всички страни. Като че ли всичко беше наред. Оставаше да провери вътре. Развърза платнището на каросерията и го отметна нагоре. Надигна се на ръце и надникна. Виждаха се старинни мебели и някакви сандъци. Преглътна шумно. Дали пък това не беше късметът, за който отдавна си мечтаеше? Дали „работилничката" му не се намираше в тези сандъци? Въображението му започна да рисува несметни богатства. Моментът беше най-подходящият! Беше сам, а останалите от патрула нямаше да дойдат, докато не ги извика. Бързо се прехвърли в каросерията на камиона, като уж случайно се хвана за преметнатото платнище, така че то „неволно" да падне. Не искаше поручикът да го види с бинокъла как рови из сандъците. В сумрака едва ли щеше да се оправи. Извади ножа и разпра платнището от страната, от която нямаше опасност да го видят останалите. Светлината и горската влага нахлуха в каросерията. Нахвърли се върху първия сандък. Беше пълен със старинни книги с кожени подвързии. Вторият също. Изруга. Кой идиот ще тръгне да спасява книги! Размести част от мебелите, които му пречеха да мине по-навътре. В третия сандък под пластове слама грижливо бяха подредени рисувани порцеланови съдове.

   - Грънци! Мамицата ви фашистка! - изпсува шопът и в яда си фрасна един супник с ръкохватката на автомата. Парчетата порцелан се разлетяха на всички страни. Звукът от счупването отекна като изстрел. Това го стресна. Добре, че платнището заглушаваше звука. Трябваше да бъде по-внимателен. Другите можеше като нищо да дотърчат. В следващия сандък имаше отново порцелан, но на дъното напипа и някакви големи, облечени с плат кутии. Измъкна ги с усилие. Отвори първата със затаен дъх. Лъжици, вилици, ножове със златни орнаменти по тях! Сърцето му се разтуптя. Сребро със златно покритие! Това е! Това е мечтаната му работилничка! Не беше изминал половин Европа напразно! Слънцето най-сетне беше изгряло и над неговата уличка! Разкопча куртката си и започна да тъпче приборите под нея. Вече съжаляваше, че е оставил шинела си. Нямаше да може да събере съкровището под дрехите си. Когато напълни до краен предел куртката, натъпка останалите няколко лъжици в крачолите си. Чуваше се приглушено подрънкване. Натъпка и слама в тях. Бодеше по кожата на краката му, но пък беше сладък бодеж. Съдържанието на едната кутия беше у него, но оставаха още две. В едната бяха черпаците, щипките, ножовете и другите големи прибори, в другата имаше още един комплект, като този, който беше натъпкал в дрехите си. Така не му се искаше да ги изостави! Идеята му дойде изневиделица. Разшири дупката в разпраното платнище на камиона, грабна празната и двете пълни кутии и се промъкна внимателно през отвора. Гледаше камионът да остава между него и другарите му. Изтича в гората и зарови на две-на три кутиите под клони и иглички. По-късно щеше да му мисли как да ги отнесе. Във вълнението си закачи ръкава на куртката си на някакъв сух клон, одра и кожата си. Не обърна внимание, а бързо се върна по обратния път и започна да прибира разпилените порцеланови съдове и слама в сандъците. И тъкмо навреме. Дочу изсвирване наблизо. Беше планинецът. Само той можеше така безпогрешно да имитира звуци на птици и животни. Шопът отметна платнището.

   - Какво става, ефрейтор? - беше поручикът, прикрит зад най-близкото дърво. - Притеснихме се за теб.

   - Всичко е наред, гос'ин поручик! Има некакви сандъчета. Требваше да ги проверѝм за мини един по един.

   - Сандъци? Какво има в тях?

   - Стари книги, грънци и... таквиз работи.

   - Книги? - Офицерът се оживи. Приближи се бързо, едва изчака войника да пусне задния капак и се метна в каросерията на камиона. Най-отзад, вляво до страничния капак имаше някаква тежка мебел, увита в брезент. Не ѝ обърна особено внимание, защото войникът вече услужливо отваряше първия сандък. Под капака му се показаха грижливо подредени книги с кожени подвързии. Стари книги, вероятно много ценни. Отвори една наслуки. Беше на немски, отпечатана със стария готически шрифт, който Хитлер и Гьобелс така упорито се бяха мъчили да възродят през последните години. Засрича на ум „Die Welt als Wille und Vorstellung... von Arthur Schopenhauer... 1819... Leipzig". Бедните му познания по немски от офицерския разговорник бяха достатъчни да разбере коя е книгата. Усети как сърцето му се преобръща. Беше чел „Светът като воля и представа" на български, но не беше и сънувал, че ще държи в ръцете си оригиналното първо издание отпреди век и половина... Какви ли още ценни книги имаше в сандъците?... Грабна наслуки друга книга. Беше с дебели кожени корици, а вътре страниците бяха ръчно рисувани и писани върху пергамент. Беше на латински. Стомахът му се сви. Беше поне на няколко века! Взе решението за миг. Пъхна реликвата под шинела си, за да я предпази от дъжда, излезе от камиона и събра хората си.

   - До мръкване има още около два часа. Гората е подгизнала от дъжда. Нагоре едва ли ще намерим нещо по-сухо от този камион за пренощуване. Затова оставаме тук. Ще спим в каросерията на камиона. Шопчето да подреди отзад и да направи място! Планинецът, като кандидат-подофицер, е най-старши между вас. Той ще направи график за нощното дежурство, а после да огледа малко наоколо! Ти - обърна се към последният от групата - разтовари този багаж и ела при мен в кабината на камиона!

   Войникът носеше шинела, мешката  и платнището на шопчето. Метна ги в каросерията, свали там и своето оборудване и отиде в кабината при командира на патрула:

   - Господин поручик, явявам се по Ваша...

   - Свободно, редник! - прекъсна го офицерът. - За теб имам специална задача. Отзад има сандъци с книги. С много стари и ценни книги. Искам да ги прегледаш и да ми донесеш тук само тези, които сметнеш, че наистина си струват да бъдат спасени и които не можем да рискуваме да оставим в гората. Ще се справиш със старонемския, нали? Има и на латински. Донеси всичко ценно!

   - Слушам, господин поручик! - войникът козирува машинално, без никакъв живец да се чете в погледа му. Обърна се и уморено се отправи отново към каросерията. Офицерът се загледа след него. Какво ли ставаше в душата на това момче? До преди месец беше усмихнато и жизнерадостно, дотолкова, доколкото можеше да бъде човек на война. Но преди няколко седмици беше получил писмо от дома и оттогава се промени. Отслабна, поболя се, някаква охтика непрекъснато го мъчеше. Вървеше винаги някъде най-отзад, прегърбен и отнесен. Не сподели с никой какво му тежи на душата. Казваше, че близките му в Търново са добре и че там всичко е наред. Какъвто не беше на себе си, хич нямаше и да го включат в този патрул, но им беше нужен за преводач. Преди войната беше учил, недоучил в Германия, но владееше езика най-добре в целия полк. А сега, когато войната беше приключила, преговорите с врага щяха да бъдат по-доброто решение от използването на оръжието. Поручикът тръсна глава, измъкна ценната книга от пазвата си и с вълнение я запрелиства...

   - Айде бе, студентче! Че подреждаме ли? - едрият шоп се помотаваше из вътрешността на камиона.

   - Имам друга заповед - едва чуто отвърна запитаният.

   Коленичи пред сандъка и започна да вади една по една и да преглежда книгите. Едва сега осъзна това, което му беше заповядал командирът. Това бяха наистина книги уникати! Някои на немски, други на латински, трети на гръцки. Всичко вътре беше ценно. Как можеше да избере кое трябва да бъде спасено?! Богато илюстрираната хроника за царуването на Кайзер Хайнрих Четвърти от някой си Йохан Щумпфен от 1556-та година или ръчен препис на Библията на латински от ХІV век?! Свали каската си с почитание, сякаш беше влязъл в храм. Храмът на словото и на знанието. Усети как гореща вълна преминава през цялото му тяло. Сякаш хилядите свещи, на които преди векове бяха писани и преписвани книгите, бяха запалени тук и сега около него. Взе поредната книга. Малка и невзрачна. Отвори я. Стихове от Новалис. Сърцето му лудо затуптя. Спомените го заляха изневиделица...

   ... Новалис и ранният романтизъм беше курсовата работа на Маргарете. Четеше стиховете на глас, а той ѝ акомпанираше на пианото с етюди на Шопен. После се любеха. Боже, колко отдавна беше това! Три години? Сякаш беше преди цяла вечност. Бяха се запознали в Земперовата опера, любовта им беше от пръв поглед и изпепеляваща. Любовта, която идва само веднъж в живота... Той беше студент в консерваторията, тя специализираше немска литература в Университета. Дрезден беше далеч от войната, тя присъстваше само в комюникетата по радиото, но те не слушаха радио. В града нямаше никакви военни обекти и съюзническите бомбардировачи го заобикаляха. А и вековната столица на Саксония беше един от най-красивите градове на Европа и само безумен варварин би издал заповед за бомбардирането му. Разхождаха се между красивите барокови сгради хванати ръка за ръка, крояха планове за бъдещето, а от време на време се спираха и разменяха бърза целувка. Тя беше „Моята малка маргаритка", а той „Моят любим и смел съюзник". Бяха влюбени, бяха щастливи... После дойде Сталинград. Отзвуците от войната все по-често започнаха да стигат и до Дрезден. Лицата на околните ставах все по-сериозни и загрижени. Само те двамата бяха все така влюбени и безгрижни. Докато един ден в Консерваторията не разформироваха класа по пиано. Немските студенти и част от преподавателите бяха мобилизирани, той трябваше да се прибере в България, ако не искаше да бъде изпратен в някой от военните заводи на север като „доброволец". Сбогуването бе мъчително. Мълчаха, говореха само очите. А те обещаваха, че каквото и да се случи, ще се намерят след войната и тогава нищо няма да може да ги раздели... В България получи повиквателна заповед за влизане във войската. Телом бе в казармата, но духом и в писмата си беше в красивия Дрезден при Маргарете. Когато руснаците минаха Дунав, писмата секнаха. Страната не само че вече не бе съюзник на Германия, но ѝ обяви война и всякакви връзки бяха прекъснати. Германците изведнъж се превърнаха във врагове. Изживя го много тежко. Нима неговата „малка маргаритка" можеше да бъде нечий враг?! Нима беше сторила някому зло и затова писмата ѝ вече нямаше да стигат до него? Посрещна заминаването на фронта с радост. Посоката беше ясна - на запад. Така любимата му щеше да бъде все по-близо и по-близо... Писмото дойде в средата на април. Брат му не беше посмял да препрати оригиналното писмо от бащата на Маргарете, за да не му навлече неприятности, а може би и за да му спести някои тежки подробности. То беше пътувало през неутрална Швейцария с помощта на Червения кръст повече от месец. Цяло чудо беше, че изобщо беше стигнало. Брат му преразказваше в своето писмо случилото се в Дрезден. На 13-ти февруари вечерта сирените завили. Никой не вярвал, че тревогата е истинска. Все пак в града имало над един милион цивилни бежанци, а и руснаците били само на стотина километра. Въпреки това слезли в бомбоубежището. Скоро сградата затреперила от вибрациите на стотиците английски бомбардировачи над града. После земята се разтресла от взривовете наоколо. Атаката продължила по-малко от час. Когато излезли от скривалището пред погледа им се разкрила ужасяваща гледка. Градът горял от всички страни от фугасните бомби. За да се спасят от адската жега, побягнали в градския парк. Но тогава се задала втората вълна бомбардировачи. Било късно за бомбоубежището. Свили се в някаква падина. Наоколо избухвали бомби, разкъсвали жителите на града, всичко било в кръв. Оцелели по чудо. Но само до сутринта. Когато слънцето изгряло, дошла и третата вълна. Самолетите летели ниско с бръснещ полет. От тях картечниците стреляли по всичко живо, което се движело. Маргарете и майка ѝ загинали, баща ѝ се спасил. Дрезден бил изравнен със земята... Беше научил за случилото се с двумесечно закъснение. През това време беше говорил мислено с нея безброй пъти. Съзнанието му отказваше да приеме, че е говорил с мъртвата Маргарете, че никога повече нямаше да я види. Обзе го пълно безразличие към всичко. Загуби чувството си за самосъхранение. Само късметът му го спасяваше във водените сражения през последния месец. А дали това наистина можеше да се нарече „късмет"? Какъв живот го чакаше без нея?...

   Някакъв стържещ звук го извади от вцепенението на спомените. Озърна се. Шопчето беше махнал брезента от масивната мебел, която стоеше в ляво до капака. Отдолу се беше показало пиано, един лакиран в черно „Шиидмайер". Ефрейторът се опитваше да го избута вън от камиона. И скоро щеше да успее. Едната страна на пианото вече беше се наклонила извън каросерията.

   - Стооой! - студентът скочи на влажната земя и подпря пианото с ръце да не падне. - Какво правиш?!

   - Поручико каза да разчистим. Кому е изтребвало това? Че го нацепим за огиньо - шопчето продължаваше да бута отгоре.

   - Спри бе! Луд ли си?! Та това е истински „Шиидмайер"!

   - Не знам що е, ама е сухо и че гори!

   Дочул глъчката, от кабината слезе командирът.

   - Какво става? Какви са тези викове?

   - Този идиот е решил да изгори едно уникално пиано - студентът подпираше отдолу със сетни сили тежкия музикален инструмент, жилите на врата му бяха изпъкнали, лицето му се беше наляло с кръв.

   - Аз по Ваша заповед, гос'ин поручик!

   - Спри веднага! Слез и помогни внимателно да го свалите! Забранявам да се гори пианото. Но не може и да остане в камиона. Все пак трябва да легнем някъде тази нощ.

   Офицерът изчака двамата да смъкнат инструмента от каросерията и да го оставят на няколко метра, за да не пречи на влизането и излизането. Тъкмо беше понечил да влезе отново в кабината, когато пред него се изправи студентът. Не го беше виждал такъв. Лицето му бе мораво-червено, а погледът му хвърляше мълнии.  

   - Господин поручик, протестирам! На този дъжд и в тази влага, то е равносилно на изгаряне! Това е... безумство! Това е варварство!

   Офицерът бе смаян. Не очакваше такава реакция от апатичния в последно време войник.

   - Редник! Как си позволяваш?! Това е заповед на офицер! Войната може и да е свършила, но военновременните закони са още в сила! Знаеш какво е наказанието!

   - Знам... - войникът сведе поглед. - Простете, господин поручик! Аз... само исках да спася един стар музикален инструмент. Той е толкова ценен, колкото и книгите, които са в сандъците...

   - Разбирам, но това е невъзможно. Война е...

   - Тогава разрешете поне да го покрия, а после да се върна към книгите! Вече съм заделил няколко. Може да ги прегледате.

   - Разрешавам! Действай, войнико!

   Студентът не чака втора покана. Грабна грубия брезент с който бе увито пианото и го метна отгоре му. Така поне временно щеше да го предпази от ситния дъждец. Второто важно нещо беше да го повдигне от калта. Намери няколко по-дебели клона в гората, които подпъхна отдолу и го вдигна над мократа пръст. Едва сега можеше да се заеме със същинската работа по предпазването на пианото. Измъкна от камиона платнището си, завърза в четирите му края въжетата, които сряза от чергилото на камиона и ги завърза за боровите клони над „Шиидмайер"-а. С дълъг клон в средата леко повдигна плата, за да отведе водата настрани. Докато работеше, от камиона крадешком го наблюдаваше софиянецът. Уж привързваше с тел разпраното платнище, но умът му беше в пианото. Беше дочул казаното, че то е много ценно. Дали пък не беше по-ценно от лъжиците и вилиците, които беше прибрал? Дали студентчето не кроеше планове да го отнесе в България? Кой щеше да забогатее повече от тях двамата? Все въпроси, които го караха да се съмнява в добрите намерения на притичващия под дъжда войник. „Не му е чиста работата, ама че я видиме тая!"

   Ситният дъждец се сгъсти  дотолкова, че неусетно се превърна в мъгла. Това позволи на мъжете да запалят огън от дъските на един от сандъците. Вече нямаше опасност да бъде забелязан пушека или светлините на огъня. Седяха мълчаливо около пламъците, грееха премръзналите си тела, сушеха мокрите си шинели и всеки се беше унесъл в мислите си. Каракачанинът още не се бе върнал от обиколката си, но това не ги притесняваше. Единак като него се чувстваше по-добре далеч от хората. Той изчезваше в най-неочаквани моменти, а после се появяваше изневиделица. Ето и сега - изникна от сенките на дърветата без шум, стряскайки замислените мъже. Клекна до огъня и остави няколко кални облечени с плат кутии.

   - Какво е това? - поручикът не дочака отговора му, а започна да ги отваря една по една. Всички гледаха как в ръцете му се появяват сребърните прибори и никой не забеляза уплашената гримаса на шопчето.

   - Некой шваба е бегал  и ги скрил за по-късно.

   - Едната е празна - офицерът погледна въпросително Каракачанина.

   Той вдигна рамене с безразличие.

   - Сигур швабата ги е зел. Да не е капо! - здравенякът железничар не млъкваше.

   - Ти мълчи! Не питам теб! - поручикът кимна към студента да отнесе кутиите в камиона и се вглъби отново в една от книгите.

   Каракачанинът не каза нищо. Само погледът му бе прикован в скъсания ръкав на шопчето. Протегна ръка със стиснат юмрук, сякаш искаше да му даде нещо. Другият мъж не чака втора покана, а разтвори жадно шепи. В тях се озова някакво дребно топче. Софиянецът го поднесе с любопитство към очите си. Беше смачкан кафеникав конец, на цвят досущ като грубите им шаячни униформи. Уплашено го хвърли в огъня и хвърли поглед пълен с омраза към каракачанина. Но него го нямаше. Беше изчезнал тъй внезапно, както се бе появил. Шопчето се изплю в огъня и стана да прибере гранатата, която бе обезвредил преди час-два...

* * *

   Утрото дойде с ясно време. Лекият ветрец беше издухал нощната мъгла. Слънцето още се криеше зад планината, но вече бе съвсем светло. Птиците пееха утринните си песни, гората се събуждаше. Възрастният германец крачеше бавно и уморено. Скоро трябваше да спрат за почивка. Така беше през последните няколко дни. Нощем се придвижваха из планината, а по светло почиваха. Като хищници! Всъщност бяха такива. Или поне такива искаше да бъдат побърканият им водач. Някакъв подофицер есесовец, случайно попаднал в разбитата им част, който упорито не можеше да повярва, че войната е свършила. „Ще сложа оръжие, само когато чуя по радиото моя фюрер да заповядва това!" Беше разстрелял офицера, който ги беше извел от обсадата на мига, в който разбра, че обмисля дали да не се предадат. „Предателите и дезертьорите се наказват със смърт!". После разстреля и тежко ранения ефрейтор, когото носеха на носилка. „Само ще ни пречи!" - нищо човешко не бе останало у есесовеца. Страхът им от него бе по-голям от този към врага. Ден по-късно от малката им група избягаха двамата редовни войници. Останаха само той - старецът и четиринадесетгодишното хлапе от Хитлерюгенд. Какви хищници могат да бъдат едно дете и един възрастен църковен органист?! Хищникът беше само един! А те му бяха нужни да носят оскъдните провизии, мунициите и двете карабини със снайпери, с които той нанасяше смъртоносните си удари. Ето и сега отново се бяха упътили надолу към градчето. Есесовецът щеше да изстреля един-два смъртоносни куршума и отново щяха да хукнат нагоре към планината. Кому беше нужно това? На Германия? На коя Германия? Неговата Германия се простираше в рамките на малкото градче на север от Дюселдорф и най-вече в църквата, в която от сутрин до здрач свиреше на орган. Музиката на Бах и Хендел беше неговата Германия. Копнееше за мига, когато отново щеше да се завърне в нея, когато щеше отново да седне на старата изтъркана дървена скамейка пред органа, да поеме дъх и да натисне клавишите. Надеждата, че ще го направи някога му даваше сили да върви, въпреки умората и страха от побъркания им водач, който ги следваше с навъсен поглед. Понякога през главата му минаваше идеята да вдигне пушката и да стреля в него, но религиозното му възпитание бързо го караше да тръсне глава и да прогони тази еретична мисъл. Май щяха да останат заедно до края...

   Тогава чу пианото. Звуците дойдоха ненадейно някъде отляво. В първия миг си помисли, че халюцинира и че всъщност чува оживелите си спомени. Но когато есесовецът грабна от ръцете му карабината със снайпера и приклекнал започна да се промъква в същата посока, тогава разбра, че музиката е реална и звучи тук в мократа гора! Не можеше да е истина! Пиано насред гората?! Здравият разум не го побираше! Разпозна музиката. Някаква непозната интерпретация на Канон в ре мажор от Йохан Пахелбел. Колко пъти го бе свирил! Беше едно от любимите му произведения. Този път звучеше бавно и някак тъжно. Дори и не усети как тръгна в посоката на звука. Краката му го водеха сами. Зад дърветата се показа пианото. Видя и пианиста облечен в груби войнишки дрехи. Не бяха на немската армия. Всъщност нямаше никакво значение. Отбеляза го само мимоходом. Това, което се наби в погледа му, бяха ръцете на пианиста. Мръсни, захабени, не виждали отдавна топла вода и сапун. С драскотини и мазоли. Войнишки ръце! И въпреки вида си грубите пръсти извличаха невероятно чистите звуци от пианото. Дори птиците по дърветата бяха замлъкнали. Погледна лицето. Младежко на вид, но с уморения поглед на възрастен! И две очи, които блестяха и гледаха отнесено някъде надалеч. Пианистът определено не беше тук. Свиреше за някой друг, който навярно беше на хиляди километри от това място. Една сълза се търкулна по бузата му, дори и от далече ясно се видя дълбоката следа, която остави... В този миг нещо тихо изщрака до стария органист. Беше залегналият есесовец. Току-що бе вкарал патрон в цевта на снайпера. Прицелваше се бавно, на лицето му грееше ехидна усмивка...

   Не! Стига кръв! Нямаше да му позволи да прекъсне божествената музика! Войната беше минало! Ето и това момче, с което до вчера бяха в различни окопи, свиреше прекрасната музика на един немски композитор! Щеше ли да го прави, ако бяха още врагове?! Стига! Животът и музиката бяха по ценни от идиотските идеи на този нацист в краката му... Вълна от гняв се надигна от стомаха на стария органист, стигна до гърлото му и го стисна здраво. Не можеше да диша! Сърцето му биеше до пръсване! Едва когато ръката му напипа войнишкия нож на колана му, успя да поеме дълбоко въздух. Усети себе си като в сън, как се хвърля върху едрия есесовец, как забива и забива острието в тялото му. Дори и не чу  изстрела. Чуваше само музиката, която звучеше във всяка клетка на тялото му...

   Изстрелът дойде някъде отблизо. Куршумът отчупи едно борово клонче някъде високо над главата на студента и то падна на пианото. Пианистът не трепна, а продължи да свири унесено, сякаш случващото се бе без значение.  От каросерията на камиона на мига, с оръжия в ръце, изскочиха поручикът и софиянецът.

  - Какво по дяволите правиш?! - изкрещя офицерът, не вярвайки на невъзмутимостта на войника. - На пост ли си или на концерт?!... Чакай, недей!

   Последното беше към едрия сапьор, но заповедта беше закъсняла. Той вече замахваше и трофейната граната полетя към полюшващите се клонки на близките дървета в хълма над тях...

   Когато планинското ехо отнесе и последния звук от взрива, от гората се дочу хлипане. Мъжете изкачиха предпазливо височината с насочени оръжия. Там където бе избухнала гранатата, лежаха две окървавени тела. По-назад едно дребно момче в широка немска униформа плачеше, а каракачанинът го бе прегърнал и му шептеше нещо успокоително. Планинецът говореше без да спира, сякаш животът му зависеше от това. Толкова думи не бе изрекъл през цялата война. Беше видял всичко, закъсня само с няколко секунди и никога нямаше да си го прости...  Някъде под тях студентът засвири Реквием от Моцарт. Звуците на пианото отекнаха над смълчаната гора. Мълчаха дърветата, мълчаха умислени и хората, всеки, мъчещ се по собствен начин да проумее цялата нелепост на войната, погълнала в пастта си безброй човешки съдби...

 http://www.youtube.com/watch?v=p3nSJF7VV_M