3.

- Честита Коледа! – той я прегърна още на вратата. Силата, с която я притисна показваше колко много му е липсвала. През тялото й премина обичайната тръпка, но този път беше много по-лесно да я игнорира. Изведнъж изпита страх от срещата си с него. Отдръпна се и го погледна – засмян, стиснал розовия хартиен пакет в ръка, толкова мил и симпатичен, толкова безкрайно познат и обикновен. Сякаш някак се беше смалил.

- Честита Коледа – тя го ощипа по носа – дай да видя.

Той я остави да вземе подаръка и я последва в стаята й. Откъм хола се чуваше боботенето на телевизора и гласовете на родителите й.

Адриана затвори вратата на стаята. Обгърна ги тишината и свежестта на зимната сутрин. Первазът на открехнатия прозорец бе наполовина покрит със сняг, а зад дръпнатите пердета, самотен черен клон пред стъклото се протягаше към тях, възлест и сух като ръката на уморен старец.

- Какво е? – тя бързо разопакова хартията и очите й се разшириха. – Не може да бъде! Моето портмоне! О, не! Ники! Много е скъпо! О, нямаше нужда!

- Стига де, – каза той – нали забравих рождения ти ден.

- Да, вярно. Трябваше да ми се издължиш. О, много ти благодаря! Отдавна не си ми купувал такъв хубав подарък.

Той я гледаше усмихнат. Седна на леглото. Адриана се настани на стола до бюрото и започна да разглежда всички прегради на портмонето една по една.

- Беше ли на църква? – попита той.

- Не – виж, че сега ставам. Вчера стояхме до много късно с нашите и едва се вдигнах от леглото.

- Хайде да ходим. И аз не съм бил.

- Ама ти днес не си ли на работа? – тя повдигна саркастично вежди.

- Хм. Днес не, но утре започвам, че за петъчния брой трябва да се отчета. Имам и да редактирам един куп глупости...

- Боже, накрая съвсем ще се смахнеш, човеко, казвам ти.

- Аз вече съм си смахнат.

- Да, знам – Адриана скочи – а, чакай! И аз имам подарък. Тъкмо се чудех дали ще се видим днес, за да ти го дам.

Измъкна от бюрото една тънка сребриста запалка.

- Ето. Не съм я увила, извинявай. Не ми остана време.

- Ау. Бива си я. И ти си дала доста пари, като гледам.

- Не колкото тебе. Аз съм още бедна студентка, не забравяй.

- Оставям я тук, на бюрото. – каза Николай – Напомни ми да си я взема на тръгване.

- Харесва ли ти? Това не означава, че ще пушиш, просто е хубаво да си имаш готина запалка.

- Ще се постарая да я ползвам рядко. – той се облегна назад на рамката на леглото. Разсеяният му поглед се плъзна по натрупания на прозореца сняг; тялото му се отпусна още назад, ръцете му се сплетоха върху разкрачените дълги крака. Докато го гледаше, Адриана забеляза, че е отслабнал. Дънките определено му висяха. И ризата. И бузите му бяха доста по-хлътнали от обикновено.

- Много се преуморяваш, Ники – каза тя нежно. Приседна до него на леглото – Давай си почивка от време на време.

- И ти не изглеждаш много добре – той протегна ръка и отметна дългите къдрици от лицето й,  - отслабнала си.

- Аз да съм отслабнала? Ти си отслабнал. Аз съм дебела. Непрекъснато се тъпча като прасе. А! Какво е това?  - тя докосна намръщено лявата страна на устата му.

- Херпес. – каза той – Май съм пипнал някакъв вирус.

- Намаза ли го с „Ациклостад”?

- Не.

- Веднага да го намажеш! Знаеш ли какво може да стане иначе? Може да ти остави белег за цял живот! А понякога не минава и стават ей такива големи...

- Огромни. – каза той - Ще ми се появи и още един нос.

- Стига, сериозно ти говоря! Обещай ми да идеш до аптеката!

- Добре, ще мина после. – той се ухили и се изправи, посягайки към ризата си – Да се събличам ли сега за основен преглед?

- Недей. – Адриана се усмихна – Майка ми може да влезе всеки момент и ще й разстроиш съня за три седмици напред на горкичката.

Гледаха се и се усмихваха. Отново изпаднаха в неловкото мълчание, което съпровождаше срещите им вече цяла година, откакто се беше върнал от Франция. Той отиде да преподава там български език високо, изгърбено и хилаво момче, с дълга рошава коса и криви зъби, точно толкова мърляво колкото се полага на един нео-хипар. Когато се върна, Адриана не можа да го познае. Прегърбената му фигура се беше изправила, раменете му се бяха разширили, имаше мускули, беше подстриган късо и вдигнатата над челото му коса й се стори най-привлекателното нещо на света. Беше облечен в хубава фланелка, и пак развлечени, но очевидно доста скъпи дънки, и носеше очила, които страшно му отиваха. Зъбите му бяха изправени, усмивката му беше страхотна, имаше свеж вид, ухаеше на хубав парфюм.

Беше изгубила ума и дума като го беше видяла. Прие реакцията й със смях. Явно отдавна бе свикнал с новия си облик. Обясни й, че от скука решил да се заеме със себе си. Ходел с едни приятели на фитнес. Сложил скоби на зъбите. „Общо взето, там много не ми пукаше“, каза й, „тук никога нямаше да се реша да го направя, не и на тия години. Но сега определено се чувствам по-добре.“

Беше станал най-готиния пич на света. Сега, като се вгледаше в лицето му, се чудеше как така не е забелязвала тези хубави зелени очи, нежната линия на широчкия му, но правилен нос, тази красива извивка на устата му, трапчинката в средата на квадратната му брадичка. Побърка се по него. А вътрешно не се беше променил изобщо. Беше все така мил, нежен и грижовен. Продължиха да се виждат и да си споделят всичко, точно както някога. Но нещата вече не бяха същите.

"Ех, ако не бях го отблъснала някога..." През последната година, спомените за времето, в което се запозна с Николай, я тормозеха денонощно. Връщаше в ума си първата им среща – беше преди осем години, на един купон. Тя се въртеше във вихъра на танца, опиянена, както винаги, от погледите на всички момчета около нея, а той седеше в един ъгъл, с шише бира в ръка. Когато отиде до масата да пие вода, той я заговори: „От одеве те гледам и се чудя как издържаш тук без никакъв алкохол!“ „Алкохол е нужен само на смотльовците без самочувствие!“ отговори му тя надменно. Същевременно му хвърли толкова леден поглед, че прегърбената му фигура се сви още повече, а пъпките му изпъкнаха още по-ясно на твърде бледото лице. Тогава освен длъгнест, кльощав и отвратително рошав, беше и пъпчив – изглеждаше като петнайсет годишен тийнейджър, а беше дванадесети клас. Онази вечер, повече не й проговори. Впоследствие се засичаха из заведения и дискотеки, където неумело се опитваше да я ухажва, но биваше сурово отрязван. Месец по-късно й каза направо, че няма намерение да се „пробва“ повече с нея, разбрал е отношението й. Тя, обаче, го интересува като личност, могат ли да се опитат да са приятели? Дълго говориха онази вечер, пред входа на бар „Магнито“. За нейно учудване, Николай се оказа много по-интелигентен и забавен от момчетата, които познаваше по това време. Намериха хиляди общи теми за разговор. Отначало тя се отнасяше доста скептично към това "няма да се пробвам повече“ но за нейна изненада, той спази думата си. От онзи момент нататък, задявките му се ограничаваха само и единствено в рамките на шегата. Адриана мина през много етапи – от: „Ама защо не ми връзва пак? Да не би всъщност да е гей?“, през: „Ама и аз съм една кучка! Представям си как съм го обидила, за държи сега такава дистанция! Ами то да не е само той, колко момчета съм изритала по тоя начин…крайно време е да спра да си въобразявам, че съм принцеса Фиона и да сляза малко на земята!“, до: „Е, добре, нека да сме си само приятели…и това ми стига…ще се примиря някак.“

Да. Само дето не можеше да се примири. Нито докато завършваха гимназия, нито докато учеха в университета – Николай журналистика, тя стоматология – нито докато той подготвяше заминаването си във Франция. Искаше го още преди това заминаване…а после…после… 

През последната година се беше хващала с кой ли не, само и само да го изхвърли от мислите си. Не й потръгваше с никого. Беше вече напълно отчаяна, когато. . .

Отново я изпълни страхът, който бе изпитала като го беше видяла на вратата.

„Колко е малък!“

- Усещаш ли? – тя вдъхна дълбоко въздух и му се усмихна – мирише на зима.

- Да, защото има сняг – каза той – и прозорецът ти е отворен.

- Сега ще го затворя. Студено ли ти е?

- Не, остави го, няма проблем.

- Много особено мирише зимата, нали? На въглища, на борови иглички…на портокали.

- На сладките на майка ти – отвърна той, сложи ръка на стомаха си, отвори уста и запуфтя като гладно куче – Дали ще ме почерпи поне едничка…аууу…

Адриана се разсмя. Миналата година Николай бе получил сериозна алергия от махлеба[1], който майка й бе решила да набута в коледните сладки. Оттогава тя се опитваше да изкупи вината си, като му готвеше какви ли не специалитети, в които „има само сол, нищо друго, заклевам се!“ и които той примирено изяждаше, за да не я обиди. „Но със сигурност днешната почерпка ще я пропусне!“, помисли си тя.

- Само си поискай! – каза Адриана - Днес десет пъти ме питаше дали ще дойдеш, за да те натъпче. Знаеш я колко се притеснява, че няма кой да ти готви в „оная мизерна дупка“ в Младост.

- Знам, знам. И със сигурност сега в тия сладки ще има „само захар“, нали?

- Абе, Ники, не съм сигурна, миришеше ми странно днес в кухнята, та ако искаш да я издебна когато е в тоалетната и тогава да се измъкнем.

- Ахахахаха…. подкрепям с две ръце. Ходи ли ти се после да хапнем картофки с бира в „Изгрева“? Да послушаме „To Die For”? И Коцето може да виси там.

 - Става – тя се усмихна.

Той я изчака да се облече. Тя сложи една кафява вълнена пола и зелен пуловер. Върза косата си високо на тила. Знаеше, че много й отива да се връзва високо.

- Харесва ли ти новата ми пола? – тя се завъртя, за да може Николай да я огледа добре.

- Повече ми харесваше без нея – каза той – но и така е окей.

- Какво ли те питам – тя махна с ръка – и след църквата, ще минем през аптеката. Да ти купим лекарство.

- Ох, ох, добре, докторке…щом казваш.

_____________________________________________________________________________________

[1] арабска подправка, приготвена от смлени ядки, от костилките на специален вид череши „Махалебка“.