Продължение от http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=195178

"We know the truth not only by the reason, but by the heart" - Blaise Pascal

Десет години се минаха откак Бьорн запали дома си и напусна родните си земи завинаги. Той изостави обичаите си на ловец, за да се превърне във воин. А воин прочут и велик стана той наистина; бе известен навред и хората говореха за него. Храбростта в битките и силата му рядко намираха равни на себе си сред другите воини. Към много племена се бе присъединявал за кратко и бе извоювал положение, чест, но никъде не се задържаше за дълго, към никого не се привързваше. Другар в битките бе на много, ала никой не можеше да го нарече свой приятел или да надникне в душата му.

А Бьорн бе измъчван от огромна вина.

През всичките тези години смъртта, която бе причинил на невинната си жена и дете, го изяждаше отвътре. Самотата беше единствения му компаньон в безкрайните битки на бойното поле и със себе си. Колкото и слава и чест да печелеше, все не беше достатъчна да отмие ужасното деяние. Ненавистта му към самия него му даваше криле; където другите влизаха в битка с напрегнато очакване в сърцето, той слизаше с желание и хъс. Сам търсеше смъртта, не се страхуваше от нея, защото вече се бе научил да презира живота. По негова вина бяха загинали най-скъпите му същества и както тогава не бе проявил милост към тях, така и сега не проявяваше такава към самия себе си.

Спечелените битки и славата се трупаха, но времето течеше бавно и мъчително. Никаква победа не успя да му се услади, да го накара да се почувства по-малко предател и повече герой. Всяка година на датата, когато умряха Ингрид и сина му, Бьорн се оттегляше сам и някоя гора и прекарваше деня в усамотение след дърветата. Береше цял сноп цветя, които нареждаше внимателно, палеше огън и се молеше за душата на жена си, докато най-сетне умората не надделееше над него късно след залез.

Този път той се бе разположил на сенчеста полянка и медитираше, подпрял гръб на едър камък, покрит с мъх. В мислите си Бьорн се връщаше отново и отново към онези щастливи мигове край реката, когато Ингрид бе жива и двамата се любеха безкрайно под откритото небе. Споменът дори успя да извика усмивка на устните му - нещо, което се случваше така рядко при други обстоятелства.

Само инстинктът на воин му помогна да се наведе бързо и да избегне летящия към него камък. Бе улучил малка птичка, която сега лежеше мъртва на земята, убита от силата на удара. Бьорн подскочи и веднага стана на крак, а гняв бушуваше в гърдите му.

Измежду дърветата се показа грамадната фигура на мъж, облечен със сиви дрехи и широкопола шапка, която прикриваше лицето му. В ръцете си носеше тежка тояга.

"Кой си ти?" извикна Бьорн. "Не можа ли другаде да ловуваш?"

"ХА! Тая гора не е само твоя. Не виждам името ти изписано по нея."

Натрапникът се приближи към убитата птичка и я прибра в торбата си. Бьорн сега успя да го огледа по-добре. Изглеждаше вече възрастен, ала нещо му подсказваше, че е доста силен. Гъста брада закриваше брадичката на странника, а шапката все така му пречеше да види очите му.

"Върви си," каза Бьорн през зъби. Яростта го заслепяваше.

"Или?" отвърна мъжът спокойно.

"Опитах с добро да ме оставиш на мира, старче, не ме карай да опитвам със сила."

Натрапникът само се усмихна и приседна до огъня с птичката в ръка. Започна да скубе перцата ù едно по едно и ги пускаше на прилежно подредените цветя. Това преля чашата, помисли си Бьорн, и се спусна към него. Протегна се да сграбчи мъжа и да го разтърси, за да го уплаши, ала го чакаше изненада. Другият се премести по-бързо, отколкото Бьорн бе смятал за възможно. С едно леко, плавно движение от кръста встрани той избегна удара, а ръката му веднага се стрелна и хвана рамото на противника. Очите на Бьорн се разшириха както от изненадата, така и от болка; натрапникът го стискаше като в менгеме с уж слабите си ръце и не го оставяше да се обърне.

"Сила на великан, а ум на дете," рече старецът и го пусна. Бьорн го изгледа на кръв, но не каза нищо и седна до него победен.

"Защо просто не си тръгнеш?" попита го той още веднъж, този път по-меко.

"А защо да си тръгвам, щом можем да пийнем вино, за битки да си поговорим, опит да обменим?"

"Не ми приличаш на воин."

Странникът се засмя с пълно гърло. "Не винаги всичко е така, както изглежда, когато го видим на пръв поглед." той се закашля и добави, "не си ли го забелязвал"

Това стресна Бьорн. Защо ли веднага се сети за Ингрид и изневярата, която тя така и не бе извършила, а бе заплатила с живота си заради прибързаните му заключения? Той изгледа странника под ъгъл. "Може би," отвърна той уклончиво.

През това време старецът бръкна в торбата си и както бе обещал, извади от там мях вино. Махна запушалката и отпи шумно, сетне по приятелски го предложи на Бьорн. Бившият ловец сви рамене, пое го и сам го надигна. Кимна; виното беше превъзходно и сега не съжаляваше, че другият е останал да го сподели с него.

"За кого са цветята?"

"За мен са," отвърна Бьорн. Виното беше много силно и ароматно, а главата му се замая от него.

"Ами!" изсумтя странникът с недоверие.

"За жена ми са," въздъхна Бьорн. Виното му действаше успокояващо. "Само че тя няма да ги види. Умря точно пред десет години."

"Липсва ти, а?" Бьорн само кимна. "Какво се случи с нея?"

При нормални обстоятелства бившият ловец никога не би разкрил сърцето си, още по-малко пред напълно непознат човек, ала беше годишнината от трагичния ден, споменът много му тежеше, а виното му действаше необичайно отпускащо. Думите сами се плъзгаха по езика му, преди той да успее да ги спре.

"Един ден я видях на поляната близо до къщата ми с най-близкия ми приятел. Веднага реших, че ми е изневерила." Той отпи юнашки от виното; това му помогна да продължи. Вече почти нехаеше, че говори за най-дълбоката си болка с друго живо същество. "Когато се върна у дома, я прободох в сърцето с копието си. Тя загина от моята ръка, невинна и насилена от онзи, когото зачитах като роден брат."

"Ааааааааа," каза старецът и също отпи от мяха. "Затова реши да станеш воин, а?"

"Мммхммм," кимна Бьорн. Какво ли му ставаше? Това бяха няколко глътки, а той много носеше на пиене. "Затуй."

"Лесно е да си воин така."

"Ами. Това е единственият избор."

Старецът поглади сивата си брада. Шапката още закриваше очите му, които оставаха в сянка. "Много воини съм срещал и много истории съм слушал. Така е - най-свиреп е този, който няма какво повече да губи."

Бьорн само кимна. Сините му очи, обикновено равнодушни и студени, сега се взираха и подредените цветчета по земята и не се вдигаха от там. "Аз нямам какво повече да губя," рече той глухо. "Затова и не се страхувам от нищо."

"Хохо! От нищо ли не се страхуваш? Не вярвам!"

Бьорн го изгледа с досада и отпи поредна глътка от божественото питие.

"Истинският герой се страхува," рече странникът. "Страхът не му е непознат, но той се бори срещу света въпреки него."

"Какво искаш да кажеш?"

Старецът се облегна на камъка и сложи тежката тояга в скута си. "Ти нямаш страх от враговете на бойното поле, ала всъщност така бягаш от страховете в сърцето си, бягаш от самия себе си. А от себе си никъде не можеш да се скриеш."

Първата реакция на Бьорн бе да сграбчи края на копието си с мисълта да удари странника, задето го наричаше страхливец. Но в същия миг бившият ловец премисли и се отказа. Беше си самата истина. С бой нямаше да убеди непознатия в противното; вместо това щеше само да потвърди казаното.

"Не мога да се скрия," въздъхна той. "Колкото и да бягам."

"Страхът се надвива с кураж и решителност, момче." Непознатият сви рамене. "Колкото и воини да избиеш в битка, без тези двете нищо не постигаш. Слава, чест ли? Аха! Щом човек няма смелостта да погледне отражението си в реката в очите, що за герой е? Истински смелият първо надвива врага в себе си."

Тези думи тежаха на Бьорн. В пиянското си заслепение - или може би проникновение - той виждаше правотата в тях. Смъртта му се струваше като утеха, като прошка. Не от смелост влизаше в битка, а от страх и презрение към самия себе си. На света нямаше товар, който тежеше повече на плещите от вината и невъзможността за изкупление.

Внезапно го озари идея. "Ти нали каза, че много си видял," рече той. Не бе ясно дали в думите си е вложил насмешка или уважение. "Ако беше на мое място, какво би направил?"

"Щях да победя врага в себе си," отвърна хитро странникът.

"И как точно щеше да го направиш?"

"Ммммм," изломоти непознатият. "Ти, момче, май имаш да измиеш петно от името си, за което само ти знаеш, а?"

"Това, да. А и все си мисля как ли е Ингрид сега. Дали е спокойна. Дали има сили да ми прости това, което аз не мога да си простя."

"А, така ли!" старецът плесна с ръце. "Ами, това аз знам кой може да ти помогне с него."

Бьорн се чувстваше странно. Виното го бе опило както никога преди през живота му, но някак мислите му се подреждаха логично по начин, по който не беше разсъждавал и той му се струваше по-трезв от всякога. Беше чувал поговорката, че във виното бе истината: може би това бе ключа?

"Кой?" попита той нетърпеливо.

"Ами, аз знам за една Премъдра жена, която живее в Бларк Морк; казват, че била прорицателка и боговете се спирали да говорят с нея. Срещал съм я и аз." Непознатият кимна неопределено. "Може би тя може да отговори на въпросите ти."

"Не знам," смутолеви Бьорн.

Старецът се надигна. "Хубаво поговорихме с теб, боецо, но мен пътят ме зове, а и слънцето ще залезе скоро. Иди ти при Премъдрата все пак, сигурно ще научиш нещо за себе си. Успех ти пожелавам. Ала едно нещо запомни от мен. Каквито и трудности да срещнеш по пътя си, никога не забравяй, че куражът е да повярваш в себе си. Пак ще се срещнем." С това той махна на Бьорн, пожела му лека вечер и преди да чуе отговора, изчезна между дърветата.

А воинът остана да размишлява.